Ковачница на мрак

Вторият звяр, който лежеше на десетина разтега по-натам, беше посечен почти на две — посичане надолу през гръбнака и между ребрата. Земята наоколо беше раздрана на бразди. Фарор предпазливо се приближи.

Никакви следи от ботуши в пръстта, но браздите от нокти и ритащи крака като нищо можеше да са ги скрили.

От дълбоката рана все още течеше кръв и когато се наведе, Фарор успя да види тупащото с усилие сърце на звяра. Фарор се отдръпна. Злите вълчи очи я проследиха и главата понечи да се надигне.

Тя опря върха на копието в меката торбичка на гърлото и натисна. Вълкът се опита да захапе пръта, но после отпусна глава и очите му угаснаха. Фарор издърпа оръжието и се огледа.

Тревите бяха като разбита стена на петнайсетина крачки вляво от нея, повечето смачкани и накъсани от преминаването на много зверове. Тук-там плиснала кръв бе оставила тъмни ивици в сивата прах. Търсещият й поглед се спря на една от пътеките, където скорошното преминаване беше сякаш най-яростно. Гъстите корени от двете страни на пътеката бяха покрити със съсирена кръв. Видя и посечени от острие стръкове.

Спря коня и се вслуша, но тъмната нощ бе стихнала отново. Фарор погледна пътеката с опасение. Подозираше, че ако тръгне по нея, ще се натъкне на ужасна сцена — вълци, оглозгващи труп. Щеше да й се наложи да ги прогони, стига да можеше, та макар и само за да спаси останките на Финара Стоун. Ясно й беше, че битката е свършила.

Поколеба се. Наистина си беше страшно. Не беше сигурно, че ще може да надвие голите вълци. Още глутници щяха да бъдат привлечени тук от миризмата и злокобния вой, който бе чула преди малко. Някъде във високата трева имаше оголено място, отъпкано и кърваво, и около него кръжаха съперничещи глутници. Вече можеше да са се насъбрали петдесет звяра — и щяха да са гладни.

Мисли за брак, за живот в Карканас и за греховни желания — всичко това отпадна, щом осъзна, че Спинок може да се окаже сам, изправен пред опасността да се върне до укреплението без защита по фланговете. Сам и изоставен. А Кагамандра Тюлас щеше да бъде оставен да скърби, или поне да си дава вид, че скърби — но и това щеше да потъне в онези кухи очи, още един жесток спомен към безбройните други, и той щеше да изпита угризението от това колко слаба е тази скръб, а то щеше да издълбае още повече празнота в корубата на душата му.

Хвана по-здраво копието, наведе се напред, прошепна в ухото на коня и се приготви да го пришпори по пътеката.

Смътен звук зад нея… и тя се извърна.

Финара Стоун се измъкваше измежду канарите над брега. Мечът й беше прибран в ножницата и тя махна на Фарор да се приближи.

С разтуптяно сърце Фарор подкара ходом към капитана.

С второ махване Финара й посочи да слезе.

Беше оплискана със засъхваща кръв. Лявата й ръка като че ли беше счупена, рамото — ужасно изкълчено. Вълчи зъби бяха разкъсали мускула на лявото й бедро, но раната беше превързана грубо.

— Помислих, че…

Финара я дръпна към себе си и прошепна: