Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Докато гледаше тримата ученици на доктор Акстън вечерта на годишната им среща, тя си мислеше за учителите, които училищата в света са изгубили. Единственият друг гост, когото той беше поканил, беше Кей Лъдлоу. Шестимата седяха в задния двор на къщата му, светлината на залеза обливаше лицата им, а дъното на долината се сгъстяваше в мека синя пара далеч отдолу. Тя гледаше учениците му, трите гъвкави, ловки тела, полуизтегнати в сгъваемите столове, в поза на спокойно удовлетворение, облечени в панталони, леки якета и разкопчани ризи: Джон Голт, Франсиско д’Анкония, Рагнар Данешолд.
— Не се учудвайте, госпожице Тагарт — каза доктор Акстън, — и не правете грешката да мислите, че тези трима мои ученици са някакъв вид свръхчовешки същества. Те са нещо много по-велико и смайващо: те са нормални хора, нещо, което светът никога не е виждал, и техният подвиг е, че са успели да оцелеят като такива. Необходими са изключителен ум и още по-изключителна почтеност, за да останеш недокоснат от разрушаващите мозъка влияния на световните доктрини, натрупаното зло на вековете, да останеш човечен, тъй като човешко е единствено рационалното.
Тя почувства някакъв нов оттенък в отношението на доктор Акстън, някаква промяна в строгостта на обичайната му резервираност — той я включваше в техния кръг, сякаш беше нещо повече от гост. Франсиско се държеше така, сякаш присъствието й на тяхното събиране беше естествено и можеше да се приеме радостно за даденост. Лицето на Голт не отразяваше никаква реакция, поведението му беше на вежлив придружител, който я беше довел тук по искане на доктор Акстън.
Забеляза, че очите на доктор Акстън непрестанно се връщат върху нея, с някаква спокойна гордост, че показва студентите си на възприемчив наблюдател. Думите му продължаваха да се въртят около една и съща тема, беше като баща, който е намерил слушател, заинтригуван от най-любимия му въпрос:
— Трябваше да ги видите, докато бяха в колежа, госпожице Тагарт. Нямаше други момчета, „обусловени“ от толкова различни среди, но — по дяволите обуславянето — трябва да са се харесали от пръв поглед сред хилядите други в кампуса. Франсиско, най-богатият наследник в света, Рагнар, европейският аристократ, и Джон, човекът, създал се сам във всякакъв смисъл — дошъл от никъде, без стотинка, без родители, без връзки. Всъщност е син на някакъв механик от бензиностанция на някакъв забравен кръстопът в Охайо, напуснал е дома си на дванайсет, за да си пробие път сам, но аз винаги съм мислил, че е дошъл на този свят като Минерва, богинята на мъдростта, която е изскочила от главата на Юпитер напълно израснала и въоръжена… Помня деня, когато видях тримата за пръв път. Седяха в задния край на класната стая, аз четях специален курс за докторанти, толкова труден, че малцина външни хора изобщо рискуваха да посещават точно тези лекции. Тези тримата изглеждаха твърде млади дори за първокурсници — тогава са били на по шестнайсет, както научих по-късно. В края на тази лекция Джон се изправи и ми зададе въпрос. Беше въпрос, който аз, като учител, бих се гордял да чуя от студент, учил шест години философия. Беше въпрос, свързан с метафизиката на Платон, който самият Платон не е успял да си зададе. Аз отговорих и помолих Джон да дойде в кабинета ми след лекцията. Той дойде, и тримата дойдоха, аз видях другите двама в преддверието и ги пуснах да влязат. Говорих им цял час, после отмених всичките си срещи и им говорих цял ден. След това уредих да преминат курса и да получат кредитите си за него. Минаха го. Получиха най-високите оценки в курса. Основните им предмети бяха два: физика и философия. Изборът им удиви всички, освен мен: съвременните мислители смятаха за ненужно да се разбира действителността, а съвременните физици смятаха за ненужно да се мисли. Аз разбирах по-добре истината — онова, което ме удиви, беше, че и тези деца го знаеха… Робърт Стедлър оглавяваше Физическия факултет, а аз — Философския. Ние двамата отменихме всички правила и ограничения за тези трима студенти, спестихме им цялата рутина, второстепенните курсове, натоварвахме ги с най-трудните задачи и разчистихме пътя им към дипломиране в две специалности в рамките на четирите години. Те работеха за това. И през тези четири години работеха и за да се издържат. Франсиско и Рагнар получаваха издръжка от родителите си, Джон нямаше нищо, но и тримата работеха почасово, за да придобият собствен опит и пари. Франсиско работеше в медна леярна, Джон — в железопътно депо, Рагнар — не, госпожице Тагарт, Рагнар не беше най-буйният, а тъкмо най-уравновесеният от тримата — той работеше като администратор в университетската библиотека. Имаха време за всичко, което искаха, но нямаха никакво време за хората или за някакви социални дейности в кампуса. Те… Рагнар! — внезапно, остро викна той. — Не сядай на земята!