Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

Данешолд се беше изплъзнал и сега седеше на тревата с глава, облегната на коленете на Кей Лъдлоу. Той се изправи послушно и се засмя. Доктор Акстън се усмихна с нотка на извинение.

— Стар мой навик — обясни той на Дагни. — „Условен“ рефлекс, предполагам. Казвах му го често през годините в колежа, когато го хващах да седи на тревата в задния ми двор, в студени, мъгливи вечери. По този начин показваше, че е безмилостен, караше ме да се притеснявам, трябваше да знае, че е опасно, и… — той спря рязко, прочете в очите на Дагни своята собствена мисъл: мисълта за опасността, срещу която порасналият Рагнар е решил да се изправи. Доктор Акстън вдигна рамене и разпери ръце в жест на безпомощна самоирония. Кей Лъдлоу му се усмихна с разбиране.

— Къщата ми беше досами кампуса — продължи с въздишка той, — на една отвесна скала над езерото Ери. Прекарвахме много вечери заедно, ние четиримата. Седяхме както сега, в задния ми двор, в есенните или пролетните вечери, само дето вместо този гранитен склон пред нас беше повърхността на езерото, разпростряла се в спокойна, безбрежна шир. През тези вечери трябваше да работя поусилено, отколкото в която и да е класна стая, да отговарям на всички въпроси, които ми задаваха, да обсъждам темите, които повдигаха. Към полунощ правех топъл шоколад и ги карах да го изпият — подозирах, че никога не отделят време, за да се нахранят както трябва — и след това продължавахме да говорим, докато езерото изчезнеше в пълен мрак и небето изглеждаше по-светло от земята. На няколко пъти оставахме там, докато не забележех изведнъж, че небето потъмнява, а езерото избледнява и сме само на няколко изречения от зазоряването. Трябваше да обърна внимание, че не спят достатъчно, но обикновено го забравях, губех чувството си за време — когато те бяха там, винаги се чувствах така, сякаш е рано сутрин и пред нас се простира дълъг, неизчерпаем ден. Те никога не говореха за това какво искат да могат да направят в бъдеще, никога не се чудеха дали някаква мистериозна всемогъща сила не им е дарила непознаваем талант, за да постигат нещата, които тя иска — говореха само за онова, което ще направят. Дали привързаността превръща хората в страхливци? Знам, че чувствах страх само в редките моменти, когато ги слушах и си мислех в какво се превръща светът и с какво ще трябва да се сблъскат по-нататък. Страх ли? Да — но това беше нещо повече от страх. Това беше онази емоция, която прави хората способни да убиват — изпитвах я, когато си помислих, че целта на световния ход е да разруши тези деца, че тези трима мои синове са белязани за жертвоприношение. О, да, бих убил — но кого да убия? Всички и никого, нямаше един-единствен враг, нямаше център, нямаше злодей, не беше глупаво ухиленият социален работник, неспособен да изкара и стотинка, или грабливият бюрократ, уплашен от сянката си — цялата земя потъваше в мръсотията на ужаса, бутана от ръката на всеки уж приличен човек, който вярва, че нуждата е по-свята от способността, а съжалението — от справедливостта. Но това бяха само редки моменти. Не се чувствах така винаги. Слушах децата си и знаех, че нищо няма да ги спре. Гледах ги, докато седяха в задния ми двор, а оттатък къщата бяха високите, тъмни сгради на онова, което още е паметник на непоробената мисъл, университетът „Патрик Хенри“. Още по-далеч бяха светлините на Кливлънд, оранжевият отблясък на стоманодобивните заводи зад батареите от комини, проблясващите червени светлини на радиокулите, дългите бели лъчи на летищата и черният ръб на небето… И си мислех, че в името на всяко величие, което някога е съществувало и е движело този свят, величието, на което те бяха последната издънка, те ще победят… Спомням си една нощ, когато забелязах, че Джон мълчи от дълго време, и видях, че е заспал, проснат на земята. Другите двама признаха, че не е спал от три дни. Изпратих ги у дома веднага, но сърце не ми даваше да го будя. Беше топла пролетна нощ, донесох одеяло, завих го и го оставих да спи там, където си беше. Стоях до него до сутринта и докато наблюдавах лицето му на звездната светлина, сетне и първия слънчев лъч по необезпокояваното му чело и затворените клепки, преживях нещо, което не беше молитва, защото не се моля. Това бе онова състояние на духа, за което молитвата е погрешно насочен опит: пълно, уверено, утвърждаващо себеотдаване на любовта към справедливото. На сигурността, че справедливото ще победи и че това момче ще има бъдещето, което заслужава. — Той посочи долината. — Не очаквах да е толкова велико — или толкова трудно.