Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Брат Солис — спря го Лирна. — Аз командвам тази експедиция и не съм дала заповед за прекратяването ѝ.
Солис погледна Давока, а после и нея.
— Чухте я какво каза, ваше височество. Нямаме никакъв шанс. Още едно нападение с такъв мащаб ще ни погуби.
— Прав е — каза Давока на езика на Кралството. — Много сте, имате и ранени. Оставяте следа, която сестра ми ще види и със затворени очи.
— Има ли друг начин? — попита Лирна. — Пътека за по-малка група, да речем, така че трудно да ни проследят?
— Ваше височество… — започна Солис.
— Брат Солис — прекъсна го Лирна. — Орденът не отговаря пред Короната, както знаете. Затова ви благодаря за стореното досега и ви давам разрешение да си тръгнете. Ще се постарая да не пострадате заради това. — Обърна се отново към Давока. — Е, има ли друг път?
Давока кимна бавно.
— До. Но и голям риск, може да сме само… — Намръщи се, после вдигна ръка с разперени пръсти. — Толкова. Не повече.
„Пет, мен включително. Тоест само четири меча срещу Покойните знаят колко сентари.“ Солис беше прав: разбира се, че единственият разумен ход беше да поемат по най-бързия начин към прохода и оттам към удобствата на двореца, които ѝ липсваха все повече. Но думите на Давока бяха налели масло в отколешното ѝ любопитство, в неутолимата ѝ жажда да получи потвърждение. „Онова, което единствено малесата познава…“ В тази земя имаше информация, а в планината на Върховната жрица — още повече.
Изправи се и махна на Смолен да се приближи.
— Искам да избереш тримата си най-добри мъже — каза му. — Те ще продължат с мен на север. Брат Солис ще ви върне при прохода.
— Предпочитам да остана, ваше височество — каза Солис. Личеше си, че полага усилия да овладее гнева си. — Ако позволите, аз и брат Иверн ще дойдем с вас.
— А аз съм най-добрият си човек, ваше височество — добави Смолен. — А дори да не бях, никога не бих ви оставил.
— Благодаря и на двама ви. — Придърпа кожената наметка на раменете си и вдигна поглед към страховитите планински върхове, които насичаха хоризонта, увенчани с облаци. Чу отглас от далечна гръмотевица. „Да видим какво можеш да ми кажеш.“
Новият ѝ кон се казваше Верка, лонакска дума, която означаваше северна звезда и която добичето беше получило заради бялото петно на гърдите си. Яздил го бе брат Хервил и според думите на Солис Верка бил най-кроткият кон в конюшните на ордена. Но ако се съдеше по енергията, с която Верка удряше с копито земята и тръскаше глава, докато Лирна се опитваше да го яхне, думите на Солис най-вероятно бяха невинна лъжа, която целеше да успокои страховете ѝ. Ала въпреки това първо впечатление бойният кон наистина се оказа послушно животно, което откликваше с охота на всяко нейно докосване.
Яхнала пъргавото си конче, Давока ги води на юг в продължение на няколко часа, наложи убийствено темпо и не спря нито веднъж за почивка. Солис яздеше пред Лирна, Иверн — зад нея, а Смолен — последен; тримата и за миг не спряха да оглеждат възвишенията и хоризонта. В началото на прехода и Лирна беше нащрек като тях, но скоро ентусиазмът ѝ повехна с натрупването на умората. „Никога не съм проявявала интерес към физическите натоварвания и сега си плащам — мислеше намусено тя. Всяка стъпка на коня по каменистата земя я пронизваше от петите до мозъка. — По някой и друг час далече от книгите нямаше да ме убие. За разлика от този трижди проклет кон.“
По здрач отново завиха на север. Нощуваха на завет под високи скали, с минимални удобства и без да палят огън, Давока и мъжете се редуваха да стоят на пост, а Лирна се сгуши изтощена в кожите си и като никога заспа бързо. Сънят ѝ и тази нощ не беше спокоен, но сънищата бяха различни — вместо умиращия крал сънува Нерса. Придворната дама ѝ се яви в личната ѝ градина в двореца, усмихната и засмяна — Нерса все се смееше. Навеждаше се да помирише цветята, прокарваше ръка по цветчетата на черешата и през цялото време от стрелите, забити в гърдите и врага ѝ, капеше кръв и оставяше червена следа по алеите…
Въпреки болежките от различно естество, които се събудиха задно с нея, Лирна посрещна утрото с облекчение.
Същия следобед срещна маймуната. Часове наред пътуваха през долини, ждрела и възвишения. Като цяло теренът се издигаше, въздухът ставаше все по-студен, а пътеката — все по-тясна.
Тъкмо бяха изкачили особено стръмен и каменист участък на пътеката към било, осеяно с напечени от слънцето канари, когато Давока най-сетне даде знак за почивка. Пътят им напред се виждаше ясно — още по-тесен и лъкатушен, виеше се като змия към две гигантски възвишения, най-големите досега, почти планини сами по себе си, между които сякаш изчезваше. Беше толкова тесен и осеян със завои, че Лирна разбра защо Давока е настояла да са само петима. Рота гвардейци би се точила по този път с дни, ако не и със седмици.