Тайният портал
- Автор: Фёллер Ева
- Серия: Пътуване във времето #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-201-4
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тайният портал». Краткое содержание книги:
Стъписана, отново прочетох изписаното с красиви букви със завъртулки съобщение.
— Това означава ли, че графът е вече тук? — попитах мистър Фицджон, който стоеше мълчаливо до вратата, подобно на паметник, в очакване на нарежданията ми.
— Точно така, милейди. Негово благородие е в преддверието и иска да ви поздрави.
— О! Какво да правя? — Търсейки помощ, погледнах към иконома. — Репутацията ми ще бъде ли съсипана, ако ме посети тук? — След което бързо добавих. — В това отношение на Барбадос нещата са по-непринудени.
Този път ъгълчетата на устните му определено потрепнаха, а после — направо не е за вярване — дори се усмихна.
— Кратката визита на един граф няма да навреди на репутацията на милейди. Предлагам след пет минути аз или съпругата ми да влезем в салона под някакъв претекст, за да прекратим срещата, и тогава милейди няма да има от какво да се притеснява.
— Много добре, така ще го направим. А… докато го посрещам, трябва ли да съблюдавам някакви правила? И как да се обръщам към него? Може би с „ваше благородие“?
— Лек реверанс свидетелства за добри обноски. А що се отнася до обръщението към него, ако използватесър, няма да сбъркате.
Да разполагаш с иконом, имаше своите предимства. Благодарих му и го помолих да покани посетителя ми. Три секунди по-късно графът пристъпи тежко в салона, истинско конте от върха на главата до върха на обувките си. Разбира се, в преносен смисъл, защото върхът на главата му не се виждаше от тупираната му нагоре коса. Беше се издокарал още по-крещящо и от първата ни среща. В жабото му бе забучена игла с гигантски диамант, а на жакета му висяха най-различни украшения. В дясната си ръка, която бе вдигната в превзета поза, носеше табакера за емфие. Според Мийкс демонстративното носене на табакера за емфие беше част от презентацията на един джентълмен, но Себастиано вече ми бе споделил, че в никакъв случай нямаше да се прави за посмешище по този начин. Напълно му стигаше, че трябва да носи тези женски шалчета.
Аз послушно направих реверанс, но графът изобщо не забеляза, защото тъкмо се навеждаше ниско над ръката ми, за да я целуне.
— Лейди Ан! Скъпа моя, колко много се радвам да ви видя отново! — извика той толкова силно, че трепнах стреснато.
— Благодаря — отвърнах любезно. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене, сър? Шери или може би портвайн? Или чай?
— Моля?
— Искате ли нещо за пиене? — попитах отново, този път по-силно. — Чаша чай може би?
— Не, не. Нищо не ме боли.
Той задържа ръката ми в своята и ме отведе до канапето, където галантно ми нагласи една възглавница и изчака да седна, преди на свой ред да се настани в едно от креслата.
— Разбрах от Ифи, че тази вечер ще посетите Воксхол Гардън — каза на висок глас графът. — Разполагам там с един много хубав павилион. За мен ще е голяма чест да поканя довечера милейди. Разбира се, и уважаемия ви господин брат, и най-близките ви приятели също са добре дошли.
— Благодаря за поканата. С удоволствие ще дойдем.
— Моля?
— С удоволствие ще дойдем! — извиках този път.
Джордж се ухили до уши.
— Чудесно! А сега ми разкажете за Западните Индии. Живели сте на Барбадос, нали? Искам да разбера всичко за живота в една плантация.
Ама че гадост. Нямах и най-бегла представа за плантаторския живот. Дори не знаех къде точно се намираха Карибите. Някъде вдясно от Централна Америка, или поне така беше показано на глобуса горе в господарската стая, но малко или много, с това се изчерпваха познанията ми.
Джордж ме погледна с очакване. Тъй като не ми хрумна добро извинение от раз защо се налага да прекъснем разговора ни, просто импровизирах. Като яко преувеличавах, за да подчертая изключителната значимост на семейство Фоскари.
— Нашата плантация „Водопад на дъгите“ е една от най-големите на Барбадос — обясних на графа с висок глас. — Полетата ни със захарна тръстика заемат почти една четвърта от целия остров. Имаме около хиляда роби, но тъй като търговията с роби вече е забранена, скоро ще ги пуснем на свобода. Или по-точно ще ги назначим на работа. С право на болнични и пенсия. — Рязко млъкнах. Току-що бях казалаболнични, а междугалактическият преводач не бе преобразувал думата.
— Болнични — повторих аз, този път по-силно.
И отново думата не бе преобразувана в друга. Което обаче можеше и нищо да не означава, защото думата може и вече да съществуваше.
— Виенско колело — казах за проба. Можех безпрепятствено да го изрека, въпреки че през 1813 година на виенското колело определено не е съществувало, дори не е било още проектирано. Или пък напротив? Не, със сигурност не е било. Да не би Джордж… Възможно ли бе да идва от бъдещето? И може битойстоеше зад всички злощастия? Притиснах пръсти към диво препускащия пулс на шията ми. Изведнъж ми стана лошо. А Джордж просто ме гледаше любезно. Дебелото му лице не изразяваше особени емоции, като изключим видимо зачервените му бузи. Като не беше изключено да бе дошъл със зачервени бузи. Поех си дълбоко въздух, за да кажа още един анахронизъм, но от толкова вълнение успях да издам само дрезгав звук вместоДжъстин Бибър. Канех се да опитам отново, но почукване на вратата ме прекъсна. Според уговорката мисис Фицджон влезе и покланяйки се, обясни, че се е появил проблем с градинаря, който не търпи отлагане.