Тайният портал

Разбира се, имаше и маски. Витрината бе изпъстрена с тях, както и една цяла стена, където висяха всевъзможни модели. С пера, с пайети, позлатени, със скъпоценни камъни и брокат. Някои покриваха цялото лице и имаха човешки черти или стигаха само до носа. Други пък изглеждаха направо страховито, с дълги клюнове и злобни цепки за очите, като наподобяваха някакви фантастични същества или животни.

Но аз имах очи само за котешката маска от черна коприна. Тя бе елегантна и тясно оформена, с коси цепки за очите и рошави златни ресни.

— Вземи я — подкани ме Есперанца.

Колебливо я свалих от закачалката. Меката материя бе приятна на допир в ръката ми и аз стиснах еластичната връзка, с която се закрепяше за главата. Нямаше нужда да пробвам маската, знаех, че ще ми пасне идеално, сякаш е правена за мен. Какъвто вероятно и бе случаят.

— Прибери я и добре я пази — посъветва ме Есперанца. — Ще дойде ден, когато ще ти трябва. Но и сега важи правилото: можеш да я използваш само ако е застрашен животът ти. В противен случай може да попаднеш на много лоши места. — Тя не каза нищо повече, но не беше и нужно. Почти имах чувството, че усещам злокобното съскащо дишане на Джаберуоки-гълтача-на-време от дълбините на бездната.

— Това означава ли, че отново ще се появи опасност за живота ми?

Есперанца ме удостои с кратка, беззъба усмивка, след което отново стана сериозна.

— Пази се, дете.

— А сега какво? Трябва ли да погледна в огледалото на бъдещето?

Тя посочи към един от ъглите на магазина и ето го и него. Повърхността на старото стоящо огледало, която разкриваше бедите на бъдещите времена, изглеждаше мътна и разкривена и докато поглеждах към нея, тя се раздвижи. Побиха ме тръпки и ми се прииска да извърна поглед, но се насилих да продължа да се взирам в този зловещ, чужд свят в огледалото. В едно бъдеще, което щеше да настъпи, ако мисията ни се провалеше.

Изчаках, докато булото, покриващо картината, се разсее, и тогава я видях. Всъщност бе по-скоро чувстване, отколкото виждане, тъй като всичко бе черно и изпълнено с ужас — това бе бездната от съня ми. Бях всмукана вътре и падах ли, падах към края на времето. С вик се извърнах настрани.

— Всичко е изчезнало! Всичкото време… напълно е изчезнало!

— Не е, погледни отново.

Поех си дълбоко въздух и го направих, и това, което видях, ме изненада. Гледката беше сякаш от птичи поглед върху някакъв град и когато картината се приближи, познах, че това е старият Лондон. Продължи да се приближава още повече и вече се виждаше Уестминстър, а после разпознах и Бонд Стрийт, след което и магазините, докато накрая огледалото не показа Ифигения, която тъкмо излизаше от ателието за шапки и се оглеждаше търсещо.

— Но това е тук и сега — казах втрещена. — Годината е 1813. — Погледнах към Есперанца. — Това означава ли, че тази година ще остане?

Тя кимна.

— Ще е единствената. Миниатюрен фрагмент от цели еони. Подобно на микроскопична капчица от един гигантски потоп.