Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
— Продължавай — насърчавам я.
— Повлече ме по коридора, който водеше до спалнята им. — Сара потреперва. — Беше ги спипал, и двамата.
— Живи ли бяха?
Погледът й е изморен.
— Разбира се. Бяха голи и живи. Не се движеха. Не знаех защо, преди да каже. „Упоени са. Бих им по една инжекция.“ Нарече я мива-нещо-си хлорид. Не помня точното име. Каза ми, че са в съзнание, за да усещат болката и да ни чуват, но че не могат да се движат много.
Една точка за мен за наркотиците и една за Томи за мускулния релаксант.
Сещам се за нещо.
— Сара, би ли разпознала гласа му, ако го чуеш? Не само думите и начина му на говорене, но и тона му?
Тя кима.
— Не мога да го забравя. Понякога го сънувам.
— Продължавай.
— Беше положил Дийн с лице към пода. Лоръл беше по гръб. Постави камерата си на триножник и я включи на запис. След това вдигна Дийн като бебе, не вложи никакво усилие и го занесе във ваната. „Ела тук, Малка Скръб“, нареди ми той. Отидох до ваната. „Погледни го в очите.“ Така и сторих. — Сара преглъща. — Разбрах, че казва истината. Дийн беше…там. Осъзнаваше какво се случва. Беше буден. — Потреперва. — Също така беше ужасен. Виждаше се в очите му. Беше много изплашен.
— Какво се случи след това?
— Странника ми каза да отстъпя. Изви главата на Дийн назад, така че да вирне брадичката му. — Сара проточва собствения си врат, за да ми покаже. — „Когато осъзнаеш, че е настъпил моментът на собствената ти смърт, разбираш значението на истина и страх, господин Кингсли — каза той. — Кара те да се запиташ какво следва: райска слава или огньовете на ада? Измъчвах един ученик по философия неотдавна, лош, зъл човек. Рязах го, горих го, шокирах го. Чаках. Казах му преди да започнем, че ако успее да измисли едно-единствено оригинално нещо за живота, ще прекратя болката. На сутринта на втория ден, докато го кастрирах, той изпищя: Всички живеем в моментите преди собствената ни смърт! Спазих обещанието си и го пуснах. Спомням си тази истина, преди да убия някого.“
Сара преглъща.
— Тогава Странника преряза гърлото на Дийн. Просто ей така. — Гласът й звучи далечен и изумен. — Без предупреждение. Толкова бързо. Кръвта заблика. Странника държеше врата му на една страна, за да може да я източи във ваната. Не можех да повярвам колко е много.
В човешкото тяло има около пет-шест литра. Не е достатъчна дори да напълни една кухненска мивка наполовина, но кръвта трябва да стои вътре, така че шест литра могат да изглеждат като шестдесет.
— Какво се случи после?
— Всичко това продължи известно време. В началото кръвта бликаше, а после започна да тече. Накрая спря. „Погледни го отново в очите“, нареди ми Странника. Изпълних нареждането. — Сара затваря очи. — Дийн беше умрял. Не беше там.
Тя се умълчава за миг при спомена.
— Той хвана Дийн, извади го от ваната и го остави на килима.
Настъпва дълга мълчалива пауза.
— А после? — подтиквам я да продължи.
— Знам какво си мислиш — прошепва Сара. Гласът й е изпълнен със самопрезрение и не може да ме погледне в очите.
— Какво, Сара? Какво си мисля?
— Как е възможно просто да стоя там, докато върши всички тези неща, и да не се опитам да избягам?
— Погледни ме. — Тонът ми е заповеднически и я карам да се обърне към мен. — Не си мислех това. Наясно съм, че той е можел да се движи много бързо. Имал е нож. Не си смятала, че ще успееш да се измъкнеш.
Лицето й се изкривява. Потреперва цялата, от глава до пети.
— Това, което казваш, е вярно, но… не е единствената причина.
Отново не смее да ме погледне в очите.
— Каква е другата? — Гласът ми е нежен, лишен от обвинение.
Сара тъжно свива рамене.
— Знаех, че няма да ме убие. Знаех, че ако просто си стоя и гледам, ако правя всичко, което ми каже и не се опитам да се измъкна, няма да ме нарани. Защото той ме иска такава. Жива и да ме боли.
— По мое мнение и опит — изричам след миг с нежен глас — жива и изпълнена с болка е по-добре от мъртва.
Сара ме поглежда изненадана.
— Мислиш ли?
— Да. — Посочвам белезите си. — Налага се да ги гледам всеки ден и да си спомням какво означават. Това боли. Но все пак предпочитам да съм жива.
Сара ме дарява с горчива усмивка.
— Може да не се чувстваш така, ако се налага да преживяваш всичко през няколко години.
— Възможно е — съгласявам се. — Но важното в случая е, че на теб още ти се живее.