Лицето на смъртта

Сара ме дарява със сардонична усмивка.

— Отговорът е „да“. Наистина си мислех за Странника по време на някои от тези моменти. — Забелязвам, че ръката й все още трепери.

— Продължавай — насърчавам я.

Откъде е знаел, че Майкъл я насилва? Трябва да помисля върху този въпрос, но засега го оставям настрана, защото не искам да прекъсвам ритъма й.

— След това стана груб. — Тя се взира в нищото, докато си спомня. — Каза ми: „Знаеш ли каква те направи Майкъл, Сара, в момента, в който застана на колене в замяна на мълчанието му? Направи те курва“.

Ръцете й политат към лицето й. Постъпката й ме стряска. Тя покрива очи, а раменете й потреперват.

— Добре ли си? — питам я нежно.

Сара въздиша, почти изхлипва. Моментът отминава и тя отново отпуска ръце в скута си.

— Добре съм — отвръща монотонно и продължава да имитира гласа на мъжа, когото нарича Странника: — „Това беше шанс и не точно шанс — каза ми той. — Единственото, което трябваше да направя, беше да те оставя на пътя, както ми нареди Бог. Знаех, че мога да разчитам на човешката природа да направи пътешествието ти тежко, а и аз бях там, за да отстранявам добрите. Онези, на които им пука, винаги са малцинство, Малка Скръб. Те са само капка в бурята“. — Сара ме поглежда. — Прав е. Може да е разбъркал тестето с карти и да е дал тласък на живота ми, но другите ми сториха лошите неща? — Тя потрива ръце, все едно й е студено. — Не той ги накара да ми ги сторят. Те сами изявяваха желание.

Искам да я утеша, да й обясня, че не всички са лоши, че има добри хора на света. Научила съм се да потискам този инстинкт. Жертвите не желаят утешителни думи. Те искат да върна времето назад и да накарам случилото се да не се е случвало.

— Продължавай — казвам й.

— Той не спираше да говори. Обича да слуша гласа си. „Времето ни заедно скоро ще приключи. Почти съм готов да завърша работата си. Намерих последните няколко парчета, които търсех, и съвсем скоро ще покажа шедьовъра си.“ След тези думи прибра камерата обратно в чантата. „Време е за следващата част от пътуването ти, Малка Скръб. Последвай ме.“

— Защо те нарича „Малка Скръб“? — питам аз.

— За него това е като име на някакъв домашен любимец. Аз съм неговата Малка Скръб. — Погледът в очите й е свиреп. — Ненавиждам го!

— Не се учудвам. Какво се случи след това?

— Тръгнах към вратата, както ми нареди, но се спрях. Знам, че беше безполезно, но исках да ме принуди да изляза от стаята. Не исках да излизам по своя воля. Глупаво от моя страна.

Може би — мисля си, — но това ми дава надежда за теб.

— Какво стана?

— „Не се прави на трудна“, каза ми и ме сграбчи за ръката. Носеше дебели ръкавици, но те не ми попречиха да усетя колко са твърди и силни ръцете му. Повлече ме по коридора към спалнята на Дийн и Лоръл. — Сара ме поглежда, изпълнена с печал. — Сещаш ли се за прозореца, на който седях, когато дойде в къщата? Тогава го видях и си помислих какъв хубав ден беше.