Лицето на смъртта

Тя млъква.

— Какво има, Сара?

Виждам отново онази празнота, която забелязах у нея миналата вечер. От момичето до прозореца, което беше насочило пистолет в главата си и си припяваше един-единствен тон.

— В джоба си имаше дълъг кожен калъф. Отвори го и извади скалпел от него. Подаде ми го и ми каза… каза ми… каза ми… как да ги разрежа. „От врата до слабините“, обясни ми той. „Един разрез, не се колебай. Позволявам ти да го направиш, Сара. Позволявам ти да разкриеш какви са отвътре.“ — Очите й се насълзяват. — Сякаш не бях наистина там. Сякаш не бях в тялото си. Помня, че си повтарях: „Прави каквото е необходимо, за да останеш жива.“ Повтарях си го, когато взех скалпела и отидох при Лоръл, за да я отворя, а след това отидох при Дийн, за да отворя и него, след което разтворих кожата им, защото Странника ми каза така да направя и там имаше мускули, които ме накара да срежа и да махна, а под тях имаше кости и вътрешности, а той ме накара да вкарам ръцете си вътре и да дърпам и дърпам, и дърпам, и всичко беше като желе, мокро и влажно и миришеше, и след това… — главата й увисва — всичко свърши.

Сара бълва думите без спирка, същински потоп. Тя се изпразва от застоялата вода, от мъртвата река и от ужасния прилив и ги предава на мен. Искам да стана и да побягна, и никога вече да не чуя, видя или помисля за Сара.

Но не можеш да го направиш. Тя не е свършила.

Поглеждам я. Забила е поглед в ръцете си.

— „Прави каквото е необходимо, за да останеш жива“, това си повтарях постоянно — прошепва тя. — Той просто се усмихваше и записа всичко. Прави каквото е необходимо, за да останеш жива. За да останеш жива.

— Искаш ли да спрем? — питам аз.

Сара се обръща към мен със сънени очи и объркано изражение.

— Какво?

— Искаш ли да спрем? Нуждаеш ли се от почивка?

Тя се вторачва в мен. В един момент се осъзнава. Стиска устни и поклаща глава.

— Не. Искам да приключим с това.

— Сигурна ли си?

— Да.

Може би да, може би не. Но трябва да чуя останалото, а и имам чувството, че и тя има нужда да го разкаже.

— Добре. Какво се случи след това?

Сара потрива лице с ръце.

— Каза ми да сляза долу с него. Последвах го до дневната. Майкъл беше там, седеше на дивана. Беше гол. И парализиран. Странника се засмя и го потупа по главата. „Момчетата са си момчета. Но ти вече знаеше това, нали, Малка Скръб? Майкъл беше лошо момче. Снимаше с камера всичко, докато ти работеше на колене. Намерих касетите при едно от предишните си посещения тук. Не се тревожи, ще ги взема е мен. Това ще е малката ни тайна.“ Бутна Майкъл от дивана и го завлече по килима. — Тя се намръщва. — Скалпелът все още беше в мен. Не ми го беше взел. Това показваше колко е сигурен, че няма да направя нищо. — Свива рамене нещастна. — Както и да е. Довлече Майкъл до мен и ми каза, че е мой ред. „Давай — нареди ми. — Видя ме как го направих горе. От ухо до ухо. Искам една голяма червена усмивка.“ Казах му, че няма да го направя. — Сара поклаща глава в отчаян жест. — Сякаш можех да променя нещо. — Усмивката й е изпълнена е болка и себеомраза. — В крайна сметка има нещо, на което винаги може да се разчита — бих направила всичко, за да оцелея. „Направи го — нареди ми той. — Или ще отрежа зърната на гърдите ти и ще те накарам да ги изядеш.“ — Сара млъква и забива поглед в скута си. — Изпълних нареждането, разбира се — казва с тих глас тя. Поглежда ме, изпълнена със страх от онова, което мога да си помисля. — Не исках да умира — всичко в нея трепери. — Макар че ме изнудва и ме кара да правя секс с него, не исках да умира.