Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Спира на няколко пъти, за да си поеме дъх или да изстиска прогизналите си ръкавици и да разтрие пръстите си, за да върне чувствителността им. Скритото зад облаци слънце беше вече съвсем на запад, когато се изкачи по последната отсечка и стъпи на Брадах Тор. Разчисти снега и се свлече на черната, излъскана от ветровете скала.

Обраслото с гори подножие на Грианспог се разстилаше под нея. Под основите на планината, скрит от погледа й от снежната вихрушка, беше Хернисадарк, потомственото владение на нейната фамилия. Там узурпаторът Скали крачеше по дъбовите коридори на Тайг и неговите грабители се перчеха по бялата настилка на Хернисадарк. Нещо трябваше да се направи; и явно можеше да се направи само от дъщерята на краля.

Не си почива дълго. Топлината, събрана от напрежението, бързо бе изсмукана от вятъра и тя започна да замръзва. Развърза вързопа и изсипа всички притежания, от които смяташе, че ще има нужда на този свят, върху черната скала. После се уви в дебелото одеяло, като се стараеше да не мисли като дете, че настъпването на нощта ще засили и без това неприятния студ. Кожената торбичка с кремъка и огнивото сложи настрана. Трябва да попълзи наоколо, за да събере съчки за огън.

Не си беше донесла никаква храна не само за да покаже доверието си към боговете, но и защото й беше омръзнало да отстъпва пред изискванията на тялото си. Плътта, която обитаваше, не можеше да живее без ядене, без любов — всъщност именно долнопробната глина, от която беше направена, я объркваше с постоянната нужда от храна, топлина, от добрата воля на околните. Сега беше време да отхвърли тези земни неща, за да могат боговете да видят същността й.

Две неща се бяха сгушили на самото дъно на торбичката. Едното беше подарък от баща й — изрязан от дърво славей, емблемата на богиня Мирка. Един ден, когато малката Мейгуин бе плакала неутешимо заради някакво детско разочарование, крал Лут бе станал и бе отчупил грациозната птичка от гредите на Тайг, където тя висеше наред с безброй други издялани божества, после я бе пъхнал в ръчичките й. Това беше единственото, което си бе оставила да й напомня за всичко, което е било и което беше загубено. След като притисна за малко славея до студените си бузи, тя го остави на кръглата каменна издатина; поривистият вятър го катурна.

Последното съкровище в торбичката беше камъкът, който й беше дал Еолаир, подаръкът от дуорите. Мейгуин сви вежди и завъртя странния предмет в ръцете си. Преструваше се, че го е взела, понеже го бе държала по време на изпратения й от боговете сън, но всъщност знаеше, че не е така. Графът й го бе дал, а после бе препуснал надалече.

Уморена и вцепенена от катеренето, Мейгуин впери поглед в камъка и руническото си име върху него. Сърцето я заболя. Той беше абсолютно безполезен — на името й бе придадено някакво лъжливо безсмъртие, също толкова измамно, колкото големия каменен град под земята. Всички неща от тежката земя са съмнителни, разбираше вече тя.