Конан Непобедимия [bg]

Смях разлюля разбойниците. Абериус почервеня.

— Това няма значение! Няма значение, казвам ви. Аз тъй или иначе не мога да намеря следата и не съм чул нито една дума от тези чудовища, която човек може да разбере.

— Казах, че не е нужно отново да намираш следата — повтори Конан. — Утре на разсъмване ще измислим как ще позволим на тези двамата да избягат. Тях лесно може да проследиш.

— Те и двамата са ранени — отчаяно възрази Абериус. — Най-вероятно няма да издържат повече от час.

— Това все пак е шанс. — Конан си позволи да заговори по-силно. — Шанс да вземем кралско съкровище от злато и скъпоценни камъни. Кой е за златото? Кой е за Червената каня? — Той рискува, измъкна сабята си от ножницата и я вдигна високо над главата си. — Злато! Червената каня!

И в миг всички мъже, с изключение на Абериус, размахаха своите оръжията си във въздуха.

— Злато! — ревяха те. — Злато! Червената каня! Злато!

Абериус недоволно изкриви тънките си устни, после също вдигна копието си и кресна:

— Злато! Червената каня! — Мънистените му очи свирепо гледаха Конан и му обещаваха смъртна разправа.

— Добре тогава! — надвика Конан крясъците на разбойниците. — Отивайте да почивате и да пиете! До зазоряване!

— До зазоряване! — изкрещяха те. — Злато!

Конан почака, докато всички се отдалечат към огньовете, а след това се върна при Карела. Тя се взря в него, сякаш бе поразена от гръм. Младежът протегна длан да я докосне, ала червенокосата рязко се отдръпна и закрачи към шатрата си, без да промълви нито дума. Конан я изпрати с втрещен поглед.

— Вече ти казах, че говориш много убедително и езикът ти го бива — каза Хордо и прибра меча си в ножницата. — Но ти можеш повече от това, Конан от Кимерия. Вероятно някой ден ще станеш генерал. Може би дори и крал. Ако останеш жив, докато се измъкнем от тези планини. Ако тогава поне един от всички нас все още диша.

— Какво й стана? — попита Конан. — Нали й казах, че правя това за себе си, не заради нея. Не съм нарушил клетвата, която тя ме накара да дам.

— Мисли, че се опитваш да я изместиш — бавно отвърна Хордо. — Като главатар на бандата.

— Това е глупаво!

Изглежда, Хордо не чу думите му.

— Надявам се, че тя все още не е осъзнала истината — че онова, което се случи току-що, е безвъзвратно. Дано Митра й даде повече време, докато й се наложи да го проумее.

— Какво си мрънкаш под носа, стар едноок обеснико? — каза Конан. — Да не би някой от снощните удари да е помътил разсъдъка ти?

— Ти също не го разбираш. — Гласът на брадатия беше тъжен. — Онова, което се разпадне на парчета, може да се залепи, но пукнатините остават завинаги и винаги отново ще се разпукват, докато стане невъзможно да поправиш нещата.