Конан Непобедимия [bg]

— Това сега нищо не значи — грубо я прекъсна Абериус.

Хордо изръмжа и политна напред, ала Карела го възпря с жест. Абериус видимо се отпусна и усмивката му стана по-самоуверена.

— Това сега няма значение — повтори той самодоволно.

— А какво има значение сега? — попита червенокосата.

Абериус примигна.

— Да не би Червената каня внезапно да е загубила зрението си? — Неколцина мъже зад него се разсмяха, другите мрачно гледаха пред себе си. — Една трета, че и повече от нас са избити и нито монета още не е влязла в кесиите ни, та поне до известна степен да оправдае жертвите. Гласим се да крадем медальони от някакви си поклонници. Проследихме ги до тези проклети планини и може да ги последваме чак до Вендия, без да имаме доказателство, че ще спечелим нещо. Планинци. Войници. Сега се появиха и демони. Време е да се върнем в равнините, където познаваме добре всичко.

— Аз решавам кога ще се върнем! — Гласът й изведнъж се превърна в камшик, който шибна лицата им. — Взех ви от калта. Обирахте медни петачета от нещастни пътници, а аз ви превърнах в мъже, от които треперят всички кервани, напускащи Шадизар, Замбула или самия Аграпур! Намерих ви боклукчии, а ви направих мъже! Сложих злато в кесиите ви и направих походката ви горда. Затова мъжете се пазят от вас, а жените се притискат до гърдите ви! Аз съм Червената каня и казвам, че ще продължим и ще се доберем до съкровището, откраднато от краля!

— Ти ни води достатъчно дълго, Карела — каза Абериус.

Фамилиарното обръщение секна дъха на червенокосата. Хордо изръмжа. Изведнъж тя се оказа просто жена. Една гола жена. Абериус облиза устни. Похотливи пламъчета светнаха в очите на бандитите зад гърба му.

Карела отстъпи крачка назад. Конан можеше да прочете всяко чувство, което прелиташе по лицето й. Ярост. Срам. Безсилие. И накрая — решимост скъпо да продаде живота си. Ръката й сграбчи по-здраво кривия ятаган. Без много да привлича вниманието на околните, Хордо бе измъкнал сабята си от ножницата.

Само да пожелаеше, каза си Конан, той можеше да се измъкне тъкмо сега. В края на краищата не й дължеше нищо. Освен това се бе заклел да не спасява живота й. Още преди разбойниците да усетят какво става, той можеше да изчезне в нощта заедно с един от пленниците, който щеше да го заведе при медальоните. И при Велита. Кимериецът въздъхна и пристъпи напред.

— Не нарушавам клетвата си — тихо каза той, за да го чуе единствено Карела. — Спасявам собствения си живот.