Детето на нощта [bg]

Селик спря при мъж, който стоеше пред къща и се взираше в унищожения плод на труда си в нивите. Отначало сякаш не обър­на внимание на новодошлите. Чак когато Селик слезе от коня, мъ­жът изви глава към него. В очите му личеше, че не иска да повяр­ва в бедата, а вече се е примирил. Още нямаше тридесет години, по могъщото му тяло с широки рамене мускулите се издуваха.

- Какво се случи? - попита Селик.

Селянинът се вторачи в него, огледа и останалите, които ос­танаха на седлата.

- Черни криле сте, тъй ли?

Селик кимна безмълвно.

- Да не дойдохте да спрете вятъра? По-добре ни оставете на мира да се оправяме както смогнем. Не щем и размирици отго­ре на всичко.

- Не ви нося нови несгоди - опита да се усмихне Селик. - Заради вятъра ли е всичко това?

- Нощес ей тъй налетя изневиделица. Всички се простихме с посевите. Някои са и без добитък, и без покрив над главите. На мен ми провървя... горе-долу. - Пак се загледа в нивите. - То щяхме да изкараме някак, ама... Имаме зърно, но само за нас. А преди четири дни дойдоха бежанци от Орити, над стоти­на. Останали без нищичко.

- Не знаех - изсумтя Селик, но вече се досещаше какво е станало.

Селянинът потвърди догадката му.

- Морето се надигнало и погълнало града. Повечето се изда­вили, тъй разправят живите. Канехме се да ги отпратим към Арлън, ама те не щат и да чуят повече за бряг и вода. Разбира­ме ги. Приютихме хората, но сега няма с какво да ги изхраним. t Поне не за дълго.

Селик се озърна към съратниците си, които слушаха и кла­теха глави. Изведнъж го заболяха гърдите отляво, където сту­дът бе проникнал толкова надълбоко. Не се поколеба.