Детето на нощта [bg]

Хирад знаеше, че приятелите му ще нападнат по същото вре­ме. Не се бе сражавал редом с тях повече от четири години, но доверието му не бе подронено. Сега не му пречеше кон и бързо напредваше през останките от гората. Вятърът налиташе, сце­пените дънери и пречупените клони скрибуцаха, мъртвите лис­та трепкаха в жалка подигравка с живота.

Варваринът умееше да се прокрадва тихо, макар че не мо­жеше да се мери с Илкар. Елфите се чувстваха като у дома си в горите - дарба, която Хирад нито проумяваше, нито успяваше да наподоби. Сред познатите му единствен Троун се бе промък­вал като елф, но причината за това беше твърде тъжна.

Преследвачите от Дордовер се бяха скрили доста добре, а и избраните места бяха подходящи. Хирад обаче бе ходил на лов безброй пъти, лесно разгадаваше и сенките, и измамната ти­шина. Стигна на няколко крачки от най-десния противник пре­ди да извади меча си и попита:

- Толкова ли трудно беше да схванете какво искаме, а?

Онзи трепна силно и мигом се обърна, под ботушите му изп­ращяха съчки.

- Тревога! - кресна той.

- Не посичам невъоръжен човек - каза варваринът. - Ще ми се да те видя с меч в ръка.

Мъжът побърза да измъкне дългия си меч от ножницата.

- Ей, имам нужда от помощ тук!

Отвърнаха му, но с тревожен крясък, не с обещание да доти­чат. Уплахата му пролича в скованата поза и Хирад реши да бъде предпазлив. Не се знаеше какво може да стори човек, об­ладан от страх, а нахвърляните от бурята клони и храсти огра­ничаваха движенията.

- Никой няма да ти помогне - промърмори варваринът.