Детето на нощта [bg]

- А на какво разстояние са? - попита Илкар, проснал се по гръб.

- Малко повече от три мили. Имат коне. Май ни следят още от Баланските планини.

- Но досега не искаше да ни стряскаш, а? - не съвсем на ше­га подхвърли варваринът.

Незнайния стисна устни за миг,

- Не бях сигурен, а и няма значение. Щом не ни нападнаха досега, остава да предположим, че събират сведения. Което пък означава, че може да си водят и маг, за да ги предават някому чрез мисловна връзка.

- Дордовер... - отрони елфът.

- Вероятно - кимна Незнайния. - Не бива да научат повече от това, което може вече да са разкрили. Не е нужно да ви обяс­нявам, нали?

- И къде да ги заведем? - проточи Хирад. - В гората ли?

Той посочи мълчаливо съсипията, която заобикаляха от юг.

- Да. При скалите.

Каквото и да бе сполетяло гората, чукарите по средата щяха да си стърчат, освен ако земята не се е отворила да ги погълне.

- Стига да ги прикоткаме някак натам...

- Не ми се вярва да имат избор - натърти Незнайния. - Няма как да ни дебнат по ловните пътеки, защото не е останала нито една. Можем да влезем в гората и да се измъкнем от нея където ни щукне. Няма да рискуват да ни причакват в Грейторн, за­щото не знаят дали изобщо ще спрем в града.

- А няма ли да допуснат, че сме ги забелязали, щом се напъхваме изведнъж в тази бъркотия? - отбеляза Илкар.

Незнайния сви рамене.

- Нищо чудно, но какво от това? Може да внимават повече, но не биха искали да ни изтърват от поглед. Ако все пак се от­кажат, толкова по-добре.

- Измисли ли как да влезем в гората? - подсмихна се Хирад.

Незнайния изду бузи от досада. Неистовият ураган бе пре­кършил почти всяко дърво на височина осем-десет стъпки от земята. Навсякъде се бяха преплели гъсти клонаци чак до ска­лите. Никъде не се виждаше по-широка пролука, трябваше да криволичат или да секат по-рехавите препятствия.

- Ще се проврем някак. Край на почивката, стига сме се из­лежавали.

Яхнаха конете и кротко ги подкараха към опустошената го­ра. Започнаха да се промъкват навътре и чак тогава осъзнаха целия размах на унищожението. На много места земята беше като пометена - без натрупани с годините гниещи листа, без треви и цветя. Тъй и не видяха незасегнато от бурята дърво, дъги от повалени дебели клони се събираха над главите им или образуваха непреодолими заграждения.

Три часа Незнайния се стараеше да оставят видима следа, докато принуждаваше коня си да върви в този хаос. Понякога скачаше от седлото и размахваше меча с едната си ръка, за да разчисти проход. Илкар и Хирад го следваха и не продумаха чак до чукарите.

- Побързай да изчистиш острието - обади се накрая варва­ринът. - От тия дървесни сокове веднага избива ръжда.

Незнайния безизразно се вторачи в него.

- Нима? Благодаря за съвета. Колко щеше да ми е мъчно да се простя с този меч, защото не съм се сетил за ръждата.

Илкар прихна.

- Само споменах, да не вземеш да забравиш - начумери се Хирад.

- И преди се е случвало да си пробивам път в гъста гора - на­помни Незнайния. - Не се отпускайте. Хирад, прокарай пътека на двайсетина разкрача в онази посока - посочи той към най-близ­ките скали, - Илкар ще се ослушва дали идват, а аз ще избера най-доброто място, където да ги причакаме. Разбрахме ли се?