Смъртта на царете [bg]

— Боли — изхленчи Светоний.

Кир го погледна и Юлий усети срам и раздразнение, че младият офицер показва такова малодушие пред новобранците.

— Мърдай или ще те вържа на пътя на мравките — каза той.

Заплахата като че ли подейства и преди луната да измине много път в небето, устроиха нов лагер. Кир и двама други застанаха на пост да довършат смяната си. На сутринта всички щяха да са уморени от безсънието след преживяното вълнение.

Главата на Юлий бръмчеше като че ли в ритъм с бръмченето на насекомите около тях. Всеки път, щом се унесеше, усещаше ужилването на насекомо, впило се в голата му кожа. Оставяха петна от собствената му кръв, когато ги размазваше, но после идваха други — само го чакаха да легне неподвижно. Той подложи торбата под главата си и прикри лицето си с един парцал. Копнееше за далечните небеса на Рим. Видя мислено Корнелия и се усмихна. След мигове изтощението го надви.

Със сърбящи червени подутини по кожата и сенки под очите преди пладне стигнаха до следващото селище, на по-малко от една миля по крайбрежието. Юлий поведе войниците си през площада. Отново беше поразен от липсата на каквито и да било укрепления. Старите войници, превзели земите по този бряг, сигурно не се бяха страхували от нападения. Стопанствата бяха малки, но тези изолирани места сигурно търгуваха помежду си и със селищата на туземците, по-навътре в сушата. Видя доста черни лица сред хората, които се събираха, за да зяпат бойците му. Запита се колко ли време ще е нужно на римската кръв да се асимилира и изгуби, така че далечните поколения да не знаят нищо за прадедите си и за техния живот. Земята щеше да си възвърне състоянието, в което е била преди идването им, и дори историите около лагерните огньове щяха да бъдат забравени. Запита се дали тези хора помнят Картаген, чиито хиляди кораби бяха изследвали света от едно пристанище на същия този бряг. Това беше смразяваща мисъл и той я остави настрана, за да се върне към нея по-късно — знаеше, че трябва да се съсредоточи, ако иска да получи в това селище онова, което му беше нужно.

Както бяха научени, хората му застанаха мирно в двойна колона. Лицата им бяха сериозни и строги. Освен Юлий само още осем от хората му имаха оръжие, а само трима носеха брони. Петна от кръв бяха изцапали туниката на Светоний и пръстите му все посягаха да чешат раничките от челюстите на мравките. Повечето от офицерите на „Акципитер“ бяха изгорели от слънцето — само на новобранците им нямаше нищо.

Юлий знаеше, че приличат на разбойници или пирати, а не на римски легионери, и видя как селяните ги гледат с едва сдържана нервност. Един касапин престана да сече това, което изглеждаше като братовчед на прасето, изядено от тях предната вечер, и излезе иззад тезгяха със сатъра в ръка, готов да отблъсне внезапна атака. Юлий бавно огледа тълпата, за да разбере кой командва тук. Все някой трябваше да командва.

След напрегнато чакане от другия край на селището се приближиха петима мъже. Четирима бяха въоръжени — трима с брадви с дълги дръжки, а четвъртият носеше меч, явно размахван в някоя отдавнашна битка, защото от него беше останало само нещо, наподобяващо тежка кама.