![Теракотеното куче [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/9/1/terakotenoto-kuche-bg-download.jpg)
Теракотеното куче [bg]
- Автор: Камиллери Андреа
- Серия: инспектор Монтальбано #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Книгопис
- ISBN: 978-619-7067-16-3
- Переводчик: Весела Лалова Цолова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Теракотеното куче [bg]». Краткое содержание книги:
— Ама как? Онова за трафика с оръжията!
— Според теб аз давал ли съм ти някакви задачи?
— Според мен? Говори ми за него, спомняш ли си? Стори ми се, че се подразбира.
— Мими, само едно нещо се подразбира — че си един много голям кучи син, като се подразбира, че майка ти не участва в това.
— Да се споразумеем така — аз ще ти кажа какво съм направил, а след това ти ще решиш дали трябва да продължа.
— Хайде, казвай какво си направил.
— Най-напред си помислих, че Инграсия не може да бъде оставен без надзор и затова сложих двама от нашите да го наблюдават денонощно, не може да отиде дори да се изпикае, без аз да знам.
— От нашите? Пуснал си по петите му някои от нашите?! Ама не знаеш ли, че той на нашите им познава и кътните зъби?
— Не съм глупак. Не са от нашите, от Вигата, искам да кажа. Полицаи от Рагона са, които началникът на областната дирекция на полицията, към когото се обърнах, ми изпрати.
Монталбано го погледна с възхищение.
— Ти си се обърнал към началника, така ли? Браво, Мими, колко добре знаеш да се разпростираш!
Ауджело не отговори на тона му и предпочете да продължи с изложението си:
— Един от подслушаните телефонни разговори може би означава нещо. В стаята ми е записът му, отивам да го взема.
— Не си ли го спомняш по памет?
— Да, но като го чуеш, е възможно да се открие…
— Мими, до този момент си открил всичко, което е имало да се открива. Не ми губи времето. Казвай.
— И така, от супермаркета Инграсия се обажда в Катания на фирма „Бранкато“. Пита лично за Бранкато, който взема слушалката. Тогава Инграсия започва да се оплаква за отклоненията, които са се случили по време на последната доставка, казва му, че не е редно камионът да идва толкова по-рано, защото това му е създало много главоболия. Иска среща, за да може да се обсъди някаква друга схема за доставки, която и да е по-сигурна. В този момент отговорът на Бранкато, ако не друго, е изумителен. Повишава тон, разгневява се, пита Инграсия с какви очи дръзва да му звъни. Пелтечейки, Инграсия иска обяснения. И Бранкато му ги дава, като му казва, че той е неплатежоспособен и че банките са го посъветвали да не се занимава повече с него.
— А Инграсия как реагира?
— Никак. Не отвори повече уста. Затвори телефона, без дори да каже дочуване.
— Ти разбра ли какво означава това обаждане?
— Разбира се, че Инграсия поиска помощ, но онези го изхвърлиха от играта.
— Не изпускай Инграсия от очи.
— Казах ти, че вече съм го направил.
Последва пауза.
— Как да действам? Да продължа ли да се занимавам с разследването?
Монталбано не отговори.
— Ама че си педераст! — разкритикува го Ауджело.
— Салво? Сам ли си в кабинета си? Мога ли спокойно да говоря?
— Да. Откъде се обаждаш?
— От вкъщи, в леглото съм, имам температура.
— Съжалявам.
— А всъщност не бива. Не трябва да съжаляваш. Това е температура на растежа.
— Не те разбрах. Какво искаш да кажеш?
— Това е температура, която я вдигат дечицата. Трае два или три дни, стига до трийсет и девет — четирийсет, но няма нищо обезпокоително, нормално е, температура на растежа. Когато премине, малчуганите са порасли с няколко сантиметра. Сигурна съм, че вероятно и аз, когато температурата ми спадне, ще съм порасла. Но като ум, а не като тяло. Искам да ти кажа, че като жена никога не съм била обиждана така, както ти го направи.
— Анна…
— Остави ме да довърша. Точно обидена. Ти си лош, зъл, Салво. А аз не го заслужавах.
— Анна, помисли. Това, което се случи тази нощ, е за твое добро…
Тя затвори телефона. Въпреки че Монталбано сто пъти й беше показал, че това не бива да се случва, осъзнавайки, че в този момент момичето страдаше и изпитваше неистова болка, се почувства по-долен и от прасе, защото месото на прасето поне можеше да се яде.
Видя веднага вилата на входа на Галота, но му се стори невъзможно някой да живее в тази развалина. Ясно се виждаше продънената й половина от покрива, а на третия етаж със сигурност валеше вътре. И най-слабият ветрец беше достатъчен, за да разклати един от капаците на прозорците, който не ставаше ясно как все още продължаваше да се крепи. По външната стена в горната част на фасадата се виждаха пукнатини, големи като юмрук. Вторият, първият и приземният етаж изглеждаха по-сносни. Мазилката я нямаше от години, всичките външни щори бяха разбити и олющени, но поне се затваряха, дори и да бяха разкривени. Градинската врата от ковано желязо беше полуотворена и килната навън, но от незапомнени времена стоеше така в тази позиция. Около нея имаше плевели и пръст. Паркът представляваше безформено множество от изкривени дървета и гъсти храсталаци, някаква тотална бъркотия. Тръгна по пътеката по разместените плочи и пред вратата, която беше загубила цвета си, се спря. Вече се мръкваше, защото от преминаването от лятно към зимно часово време в действителност дните бяха започнали да стават все по-къси. Имаше звънец и той позвъни. Или по-точно го натисна, защото не чу никакъв, дори далечен звън. Опита още веднъж, преди да разбере, че звънецът не работеше още от времето, когато е било открито електричеството. Почука, използвайки чукчето с форма на конска глава, и най-накрая при третото потропване чу провлачени стъпки. Вратата се отвори, без да се чуе шум от резе или ключалка, само с едно дълго изскърцване, което прозвуча като стон на някоя душа от чистилището.