Теракотеното куче [bg]

Изправи се, предупреди Катарела, че излиза и ще се върне най-много след половин час, и тръгна пеша към магазина. Той се казваше „Неща“ и предлагаше различни неща: пустинни рози, марки, свещници, пръстени, брошки, монети, минерали. Влезе, а едно спретнато и симпатично момиче го посрещна с усмивка. Като съжали, че трябва да я разочарова, комисарят обясни, че не е дошъл да пазарува, а да разбере дали в магазина или във Вигата има някой, който да разбира от нумизматика.

— Разбира се, че има — каза момичето, което беше прелестно и продължаваше да се усмихва. — Моят дядо.

— Къде мога да го обезпокоя?

— Изобщо няма да го обезпокоите, напротив, ще бъде доволен. Вътре в стаята е, почакайте да му кажа.

Нямаше време дори да разгледа един револвер без петле от края на деветнайсети век, когато момичето се появи отново.

— Заповядайте.

В стаята зад магазина цареше очарователен безпорядък — беше пълна със стари грамофони с фунии, праисторически шевни машини, канцеларски преси, картини, гравюри, нощни гърнета, лули. Помещението беше като библиотека, върху чиито полици безразборно бяха нахвърляни инкунабули17, подвързани с пергамент томове, абажури, чадъри и сгъваеми шапки цилиндри. В средата й имаше писалище, зад което седеше старец, а лампа в стил ар нуво разпръскваше светлина около него. Държеше с пинсета някаква марка и я разучаваше под лупа.

— Какво има? — попита грубо, без дори да повдигне поглед.