Окото на времето [bg]

— Божичко! — възкликна Сейбъл. — Че това си е цял палатков Манхатън!

— Също като в преданията — прошепна възхитено Коля. — Те никога не са били нещо повече от чергари. Управлявали са света, ала ги е интересувало единствено къде ще пасат конете им. Когато наближи зима, целият този град ще се вдигне и ще иде някъде на юг…

Ездачите подкараха конете надолу по склона. При вратата ги спря пазач с наметало, цялото изрисувано на звезди, и с конусовидна шапка.

— Как мислиш, нашите приятели дали няма да се опитат да ни продадат? — попита Сейбъл.

— По-скоро ще поискат някакъв откуп. Не забравяй, че всичко в тази империя принадлежи на управляващата аристокрация. Ние сме в Златната орда, а може би и преди нейното време. Скакатай не може да ни продаде, след като ханът вече ни притежава.

Не след дълго им позволиха да продължат, но зад стената към тях се присъедини още един конен отряд. Поеха по широка улица, която водеше право към голямата шатра в центъра. Между юртите се виждаше само разорана от копита размекната почва. Миризмата на животни и изпражнения беше ужасна — също като в селцето на Скакатай, но увеличена стократно. Коля едва не се задави.

Улиците гъмжаха от минувачи — и не само монголци. Имаше китайци, японци, арменци, араби и дори европейци. Повечето носеха наметала от фин плат, ботуши и шапки, гердани и тежки метални гривни. Ярките комбинезони на космонавтите привличаха погледите на мнозина.

— Изглежда, са свикнали да виждат чужденци — отбеляза Коля. — Ако не бъркам, това трябва да е столицата на империята. Със сигурност не бива да подценяваме тези хора.

— О, нямам подобно намерение — заяви навъсено Сейбъл.

С наближаване на централния комплекс войниците се увеличаваха. И бяха въоръжени до зъби и готови за действие. Дори тези, които не бяха на пост, се озъртаха бдително. Сигурно имаше поне хиляда войници, охраняващи голямата шатра.

Стигнаха входа на огромната шатра. Над вратата, както и над всички останали юрти, висяха опашки от якове. Отново ги спряха, разпитаха ги и после проводиха пратеник вътре.

Той се върна, придружен от висок мъж с азиатски черти, но с изненадващо сини очи и облечен в скъпо бродирано наметало. Мъжът разгледа космонавтите и екипировката им, докосна с пръсти комбинезона на Сейбъл и в очите му се мярна любопитство. После проведе кратко съвещание с помощниците си, щракна с пръсти, обърна се и понечи да си тръгне. Прислугата се зае да разтоварва багажа на космонавтите.

— Ехей! — извика Сейбъл. Коля се сви, но Сейбъл нямаше никакво намерение да се отказва. Високият мъж се извърна и я погледна учудено.

Тя приближи каручката и повдигна единия край на парашута.

— Всичко това е наше. Даругачи Тенгри. Компренде? Това остава при нас. Този плат е нашият дар за хана, подарък от небесата.

— Сейбъл… — опита се да я спре Коля.