Окото на времето [bg]

Изведоха ги навън, за да удовлетворят и другите си нужди. Небето тъкмо просветляваше и обичайният похлупак от облаци и прах изглеждаше малко по-лек.

След като се облекчиха, ги отведоха при неголяма групичка мъже. Бяха оседлали десетина коня, а два бяха впрегнати в малка каручка с дървени колела. Конете бяха яки и имаха див, почти необуздан вид: оглеждаха се и подскачаха нетърпеливо.

— Поне ще се махнем оттук — въздъхна Сейбъл. — Цивилизацията ни очаква с разтворени обятия!

— Има една поговорка — промърмори Коля. — От трън, та на глог…

— Знам я.

Побутнаха ги към каручката. Доста се затрудниха, докато се покатерят вътре, а и ръцете им бяха завързани. Когато най-сетне седнаха, към тях се приближи един възрастен монголец и започна да им говори нещо неразбрано. Изглеждаше ядосан.

— Този пък какво иска? — попита Сейбъл.

— Нямам представа. Но съм го виждал тоя. Мисля, че им е водачът. Казва се Скакатай. — Беше идвал да ги наглежда в първите часове от пленничеството.

— Този дребен задник май се опитва да ни продаде. Как бяха онези думички?

— Даругачи. Тенгри.

Сейбъл изгледа строго Скакатай и каза високо:

— Не разбра ли бе? Тенгри, тенгри. Ние сме пратеници на боговете. Нямам никакво намерение да ме пращате в двореца със завързани ръце. Да ни отвържете по-скоро, че ще ти изпека със светкавица костеливия задник.

Скакатай, разбира се, не схвана и думичка, но жестовете на Сейбъл бяха достатъчно красноречиви. След като я изслуша внимателно, той кимна на един от синовете си, който им преряза вървите.

— Чудесно се справи — похвали я Коля, докато си масажираше китките.

— Нищо и половина — отвърна тя. — Продължаваме. — Тя посочи „Союз“ и струпания при една юрта парашут. — Искам си каквото си е мое. Донесете това в каручката. И нещата, дето ги взехте от „Союз“… — Този път се наложи да използва доста повече жестове, но в края на краищата, макар и с видимо неудоволствие, Скакатай нареди на хората си да натоварят парашута и останалите вещи, между които и двата скафандъра. Коля веднага провери дали аптечната и сигналният пистолет са на място — както и частите на любителското радио, единствената им възможност за връзка с Кейси и оставалия свят.

Сейбъл се зарови в багажа, извади един надуваем спасителен сал и го подаде церемониално на Скакатай.

— Това е за теб. Дар от небесата. Когато тръгнем, дръпни ей това. Разбра ли? — Тя му показа няколко пъти как трябва да издърпа шнура, докато не се увери, че монголецът я е разбрал. — След това се поклони, а Коля последва примера й.

Конниците потеглиха и каруцата ги последва.

— Благодаря за овнешкото, тъпако — извика Сейбъл.

Коля я наблюдаваше внимателно. Малко по малко, стартирайки от позиция на пълно подчинение и уязвимост, тя бе поела контрол върху ситуацията.