Окото на времето [bg]

— Не бих имала нищо против кратък отдих — изпъшка Сейбъл. — Тая каруца доста друса.

Коля не сваляше поглед от юртите.

— Мисля, че това беше ям.

— Какво?

— В далечни времена монголите са владели Евразия от Унгария до Южнокитайско море. Поддържали са връзка чрез стройна система от пътни станции, където да се сменят конете. Римляните, между другото, са имали подобна система. Опитен куриер е преодолявал от двеста до триста километра за един ден.

— Това не ми прилича на път. Просто си яздим из степта. Интересно, как ли се ориентират тези негодници?

— Монголците се научават да яздят още преди да проходят. Сигурно са ги учили как да се ориентират в такива огромни равнини. Вероятно го правят, без изобщо да се замислят.

Продължиха да яздят дори през нощта. Неколцина от ездачите заспаха на седлата, докато останалите водеха групата. Сейбъл продължаваше да се оплаква от друсането, но Коля бе толкова изтощен, че заспа и се събуди чак на сутринта.

Все пак понякога конниците спираха и се оглеждаха объркано. Това ставаше обикновено когато трябваше да пресекат причудливите прави черти, които разсичаха степта на известни разстояния и деляха области с изсъхнала трева от такива, в които се виждаше полуразтопен сняг или цъфнали цветя. Коля не се съмняваше, че това са граници между различни времеви отрязъци и че степта е била „съшита“ от фрагменти от отделни годишни сезони — както и от различни епохи. Но вече се виждаха първите следи от уравновесяването на климатичните различия.

Всичко това, разбира се, беше непонятно и необяснимо за чергарите. Дори конете се дърпаха и цвилеха, когато трябваше да пресичат границите.

Веднъж, когато стигнаха до едно място, което изглеждаше пусто и по нищо не се различаваше от останалата степ, ездачите спряха и започнаха да се озъртат озадачено. Изглежда, очакваха на това място да заварят междинна станция, но от нея нямаше и следа — станцията бе изгубена във времето и пространството. Но без да го преживяват особено, чергарите продължиха напред.

Следобед на втория ден характерът на местността започна да се променя — появиха се хълмове и камънаци. Скоро навлязоха в плитка долина, наложи се да прекосяват ручеи, видяха повалени дървета. За Коля и Сейбъл тази картина бе много по-приемлива от безкрайната степ. Дори монголците изглеждаха доволни. Докато си проправяха път през горичка от ниски дървета, един от ездачите се наведе, откъсна шепа диви цветя и ги закичи зад ухото си.

Този район бе доста по-заселен. Виждаха се селца от юрти, имаше дори пътища, или по-скоро отъпкани пътеки. Изглежда, тази част на Монголската империя бе преживяла непокътната Хроносрива, въпреки че и тя бе нацепена от линиите на времевите граници.

Стигнаха бреговете на широка кална река. Тук имаше сал — широка платформа от трупи, която се теглеше с въже между двата бряга. Бе достатъчно голяма да побере ездачите, космонавтите, конете и дори каручката на един път.