Знакът на жрицата [bg]

Тогава ми се мярна нещо зелено, но не бяха листа на розов храст. Това ме накара да спра.

Беше врата. Врата в каменната стена. Розовите храсти почти я скриваха и аз едва ли щях да я намеря, ако не се бях втурнала в панически бяг сред буйната растителност, без да мисля за пътеки, драскотини и съдрани на тръните дрехи. В нея имаше нещо тайнствено, нещо забранено. Това не бе врата, през която всеки можеше да мине. Може би я бяха направили, за да може някой господин да идва при изисканите дами, без да бъде забелязан. Но единственото, за което си мислех бе, че тази врата водеше навън.

Аз отместих розите настрани. Целите ми ръце вече бяха покрити от болезнени драскотини. Сега щях да получа още, но това изобщо не ме интересуваше. Една врата. Път за бягство. Дръжката й представляваше голяма ръждива халка, която трябваше да дръпна. Тя скърцаше и се запъваше, но аз не се предавах. Старите механизми изпукаха и се чу щракване, след което вече можех да отворя вратата.

Зад вратата се простираше малко поле със стара, останала от зимата, твърда пожълтяла трева, която ти стигаше почти до кръста. Зад полето започваше гора. Тиха и мрачна борова гора. А зад нея бяха планините. Планинската земя.

Краката сами ме понесоха напред. Дори не затворих вратата зад себе си. Шляпах напред през високата трева, която нощната роса бе овлажнила. Полите ми веднага подгизнаха и залепнаха за краката ми, по раирания плат се полепиха малки жълти семенца. Въпреки това стигнах до гората за миг.

Сред елите цареше полумрак и тишина. Дебелият килим от кафяви борови иглички, по който стъпвах, заглушаваше стъпките ми. Тук-таме тънки слънчеви лъчи си пробиваха път през клоните, но иначе бе тъмно, сякаш бе нощ, а не ранен предиобед. В далечината чувах шума от реката и големите воденични колела, гръмките удари на чуковете в оръжейната работилница, но това сякаш не ме засягаше. Аз се забързах и започнах да тичам. Вече не бях в Дракана, бях на път към Планинската земя. Бях на път към вкъщи.