Знакът на жрицата [bg]

На кука на един от стълбовете висеше четириъгълен фенер. Аз го взех и вдигнах внимателно едно от опушените стъкла, за да може Сандор да запали свещта вътре. В началото тя пращеше и димеше, но после започна да гори със спокоен пламък. Сандор загаси огнивото и го прибра обратно в кесията си.

— Насам — рече той и отново ми посочи с глава накъде да вървя, този път — към най-далечната стена.

Таванът там бе съвсем нисък. Сандор не можеше да върви изправен и трябваше да се навежда всеки път, щом стигнехме до някоя напречна греда. Аз вървях и гледах в касите. Повечето бяха празни или полупразни, а алабашът в третата не изглеждаше особено апетитно. Миризмата на загнило идваше най-вече от него.

И изведнъж спрях. В предпоследната каса, върху слой слама, който бе по-тънък от този на зелките, лежеше Тавис. Той лежеше съвсем свит до задната стена и дори не погледна, когато фенерът го освети.

— Тавис… — прошепнах аз едва, но това бе достатъчно, за да го накара да вдигне глава. Той закри очи с едната си ръка и примижа. Дори и меката трепкаща светлина от фенера явно бе ослепителна за човек, който е лежал в мазето седмици наред.

— Върви си — каза той, но звучеше по-скоро уплашено, отколкото разгневено. — Глупаво момиче. Ти си виновна за всичко — гласът му бе дрезгав и пресеклив, сякаш бе викал много.

— Върви напред — нареди ми Сандор и ме бутна отзад. — Днес не той представлява интерес за господаря.

Оказа се, че този, който интересуваше господаря, бе побърканият скитник. Той лежеше в последния кафез и веднага ми стана ясно защо разпитът не можеше да протече в Мраморната зала. Така го бяха пребили, че не можеше да си стои на краката.

— Това е просто един нещастник, който не е много наред с главата — казах аз. — Защо просто не го пуснете да си върви?

— Не се бъркай, момиче — сопна ми се Сандор. — И прави каквото ти кажат.

В този момент чух някой да слиза по стълбата. Беше Валдрако и бе ядосан. Цялото му поведение говореше за това. Каквото и да пишеше в това писмо, хич не му беше харесало. Ботушите му трополяха по утъпкания глинен под, а Сандор се изпъчи като войник на парад и побърза да отвори капака на клетката, където лежеше бродягата. Явно не искаше да се изпречва на пътя на Валдрако, когато бе в такова настроение.

— Вътре — нареди ми Валдрако с нисък, но леден глад. — Сега искам да чуя истината от този боклук.

Аз не посмях да възразя. Сандор взе фенера от ръцете ми и тримата влязохме в кафеза. Бродягата не бе висок. Бе дребен, кльощав, а видът му трябва да е бил доста окаян още преди да го пребият. Сега лицето му бе подуто и кърваво, а когато дишаше, се чуваха хъркащи звуци.