Натрапчиви мисли за петък [bg]

Фрида стигна до номер 7 и почука на входната врата. На прага се появи жена на възраст между 65 и 70 години — дребна, жилеста, с гъста прошарена коса и малки очи, които живо проблясваха зад стъклата на очилата й. Жената я погледна въпросително.

— Аз съм Карла Морис — каза Фрида. — Вероника Елисън ме покани на възпоменанието. Надявам се, че нямате нищо против.

Жената стисна силно ръката на Фрида.

— Аз съм Рут Лендър — представи се тя. — Заповядайте, влезте.

Фрида пристъпи вътре и сякаш нещо жегна паметта й. Причината беше в особения мирис на книги, на вакса с пчелен восък за полиране на мебели и на билки — мирисът на собствения й дом. За миг се пренесе в антрето на своята тясна къща на малката павирана уличка и дори усети как котаракът се гали в краката й.

— Приятелка на Санди ли сте?

Фрида кимна с глава. Тя веднага хареса тази жена, така както беше харесала Вероника. Радваше се, че Санди си беше намерил приятели, и в същото време с болка си спомни как го беше отблъснала. През годините й се беше случвало да работи с пациенти, които отчаяно се бяха влюбили в своите брачни половинки или интимни партньори след смъртта им: смъртта е голяма прелъстителка. При нея нямаше опасност това да се случи. Тя беше завладяна от усещането, че гневният и отчаян мъж от последната година и половина беше отстъпил място на другия Санди — интелигентния, толерантния, когото Фрида все по-ясно виждаше в спомените си и това я радваше.

— Карла ли се казвате? Не си спомням да е споменавал името ви.

— Беше преди доста време.

— Не е ли тъжно как силно желаем отново да се докоснем до хората, когато те вече са си отишли от този свят?

Къщата беше просторна, но не всичко в нея беше идеално и това по някакъв странен начин се хареса на Фрида: в кухнята имаше разкривен дървен шкаф и разнородни столове около дървената маса, на която бяха наслагани множество високи и ниски стъклени чаши, помощни чинии и дъска с нарязани различни по вид меки сирена. Навсякъде в голямата дневна имаше шкафове с книги; край стената бяха струпани купчини от вестници и периодични издания, очевидно за да се освободи място за събирането. В стаята вече имаше около двайсет и пет души, може би и повече. Тя набързо огледа лицата им, всеки миг очаквайки да се натъкне на някой познат, но нищо такова не се случи. Всички наоколо й бяха непознати. Някои от тях очевидно се познаваха и се бяха събрали на малки групи, държаха чаши вино в ръце и разговаряха; други стояха в по-отдалечени кътчета на стаята и се чувстваха малко несигурни. Фрида видя Вероника в компанията на двама мъже — единия висок и слаб, със светла коса, другия нисък и трътлест, с широки гърди и боботещ глас, който стигаше до нея. Един младеж й подаде чаша и се отдалечи. Жената до нея улови погледа й и се усмихна стеснително.