Нови римски разкази [bg]

- Какво? Лоши неща ли казва?

Отвърнах:

- Поне на мен - ужасни.

Тя се изправи и заключи обезпокоена:

- Тогава няма да вляза... толкова ме е страх да не ми съобщи лоша новина.

Излязох машинално, а тя ме последва.

На площадката я погледнах отстрани: силно мургава, със закръглено лице, късо

подстриганите по мъжки коси сякаш го галеха и обгръщаха, очертавайки овала и се спускаха към брадичката с нежна мекота, подобно на сянка. Помислих си колко е грациозна, а тя като че ли отгатнала мисълта ми, се обърна към мен и ми се усмихна с думите:

- Вие не ме познавате, но аз - да, знаете ли? Живеем в една и съща сграда.

Изведнъж откъм стълбището до ушите ми достигна сребърен смях, детински, кристален, този на Клара. Заедно със смеха чух леко пискливия глас на Умберто. Без да се колебая, обвих ръка около талията на момичето:

- Как се казваш?

- Анджела - отвърна тя и ми отправи пламенен поглед.

В същия момент Клара и Умберто минаха покрай нас. Забелязах, че Клара ни видя прегърнати и сведе свенливо очи.

„Ето, заслужи си го“ - помислих със злост.

Те продължиха по стълбите нагоре, а ние - надолу Отделих се от Анджела и и предложих:

- Анджелина, да отидем да пийнем нещо, за да отбележим нашата среща.

Тя ме хвана под ръка и заедно излязохме на улицата.

китайската ваза

Да, както се казва, докато сме живи, се надяваме. Но през онази лоша зима, черна от дъжд и мизерия, аз се бях оставил на течението, донякъде от умора, донякъде поради работата си. И всичко това макар да не бях навършил двадесет и пет години, а вече не се надявах на нищо. Не съм грозен, напротив, хубав мъж съм - силен, висок брюнет. Но се бях занемарил и минавах за грозен. Подстригвах се и се бръснех горе-долу веднъж месечно, затова изглеждах като дивак; носех избелял балтон, целият в петна и кръпки, черен пуловер, протрити панталони и ниски безформени обувки без цвят. Така обикалях улиците с количка и виках с канибалски глас: „Празни бутилки... празни бутилки... купувам всичко... купувам всичко“ и все се случваше някоя жена, седнала пред входа, да придърпа рошавото си синче и да го предупреди:

Ще слушаш ли? Иначе ще те дам на вехтошаря да те сложи при празните бутилки.

Накратко, вдъхвах страх. Харесваше ми обаче да се боят от мен, защото се бях озлобил и исках да стигна до дъното на озлоблението. А зимата не свършваше, небето не се проясняваше, дъждът не спираше да вали. Струваше ми се, че се влача с всичките си парцали и с каручката в тунел под земята, без изход и светлина.

Ала, макар да обикалях с количката да събирам бутилки, стъкло и скрап, макар да бях толкова мръсен, си имах приятелка. Тя беше най-грозната, която можеше да се намери в Рим, какво говоря - в цяла Италия, именно понеже не се надявах на нищо. Казваше се Мариета и беше прислужница на възрастен господин, обитаващ сам апартамент в старинен дворец на Виа Джулия. Лицето на Мариета приличаше на муцунката на пекинез: кръгли черни очи с тревожно изражение, сплескано носле, уста като пещ. Грозна в лицето, Мариета имаше хубава фигура: висока, с развит бюст, кръстчето с длани да го обхванеш, закръглен ханш, прави дълги крака с тънки глезени. Често се шегувах: