Политичестки ред и политически упадък [bg]
- Автор: Фукуяма Франсис
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191529520
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Политичестки ред и политически упадък [bg]». Краткое содержание книги:
Има още един проблем при обяснението на клиентелизма със силната вертикална политическа власт в южните региони, за разлика от републиканските традиции на северните градове – държави. Както доказвам в първи том, изграждането на централизирана държавна власт е необходимо условие за съвременно управление, но тя не обяснява степента на политическа свобода в дадено общество. След края на феодализма в Европа от решаващо значение за възникването на отговорни институции е балансът между монарха (или държавата) и останалия властови елит в обществото. Там, където монархът успява да кооптира аристокрацията и заможната буржоазия, както във Франция и Испания, възниква слаб абсолютизъм; където монархът и аристокрацията се обединяват срещу селячеството, както в Прусия и Русия, възниква силен абсолютизма; където аристокрацията е по – силна от монархията, както в Унгария и Полша, възниква местна тирания и слаба държава. Единствено в Англия държавата и аристократичните елити са в относителен баланс; конституционното управление е възможно благодарение на това, че нито държавата, нито елитите не успяват да вземат надмощие. Английската държава често подкрепя неелитите срещу аристокрацията не в името на егалитаризма, а за да обуздае стремежа на своя съперник към властта. Бароните успяват да ограничат властта на крал Джон, като го принуждават да подпише Магна Харта, но английските крале също успяват да ограничат властта на бароните и лордовете над техните арендатори и васали.
Пътнам твърди, че норманите изграждат силно централизирано управление в Южна Италия и тази вертикална власт лишава гражданите от възможността да създадат хоризонтални връзки на доверие и сдружаване. Но по това време нито едно европейско правителство не успява да изгради централизирана държава, способна да установи контрол над цялото общество, както става в Китай, а по – късно и в Русия. През вековете след управлението на Фридрих II ситуацията в Южна Италия е по – скоро противоположна: слаба централна власт, която не е в състояние да се противопостави на експлоатацията на селяните от аристокрацията. С други думи, Южна Италия прилича много повече на Унгария или Полша, отколкото на Прусия или Русия.
Както в случая с Гърция, слабостта на управлението в Южна Италия е свързана с политиката на международно ниво. Кралствата Сицилия и Неапол преминават от Хохенщауфените в ръцете на Арагонската династия, чиито династични владения са обединени под испанско владичество чрез брака на Фернандо и Исабела. Тези владения са обединени в империята на техния внук Карл V, който става наследник на Хабсбургите и император на Свещената Римска империя. Южна Италия е владение първо на испанските Хабсбурги, а след Войната за испанското наследство, на испанските Бурбони до нахлуването на Наполеон, който поставя на престола брат си Жозеф. Така в продължение на почти пет века Кралството на двете Сицилии е под управлението на далечен чужденец, срещу когото често избухват местни бунтове. Според някои италиански историографи причините за ниското доверие в региона не са свързани с централизираната диктатура, а с политиката „разделяй и владей“ на испанските Хабсбурга.
Така или иначе, клиентелизмът в Южна Италия е съвременно явление и се дължи на По – скорошни исторически фактори от практиките на древното норманско кралство или дори на испанските Хабсбурги. Затова би трябвало да насочим вниманието си към обединената през 1861 г. Италия под егидата на северната Пиемонтска монархия, след като Джузепе Гарибалди сваля Бурбоните от власт. Когато северняците се сблъскват със социалната реалност на Юга, те са шокирани. След освобождението на Неапол от Гарибалди новият управител на града докладва на първия министър – председател на Италия Камило Бенсо, граф Кавур: „Това не е Италия! Това е Африка: бедуините са образец за гражданска добродетелност в сравнение с тези селяндури“.
За разлика от Прусия, която успява да „национализира“ своята бюрокрация и институции след обединението на Германия, Пиемонт е твърде дребен играч, за да извърши подобен подвиг. Изправена пред селски бунтове и хаос след падането на Бурбоните, северната буржоазия, която контролира новото национално правителство, сключва договор с олигархията на Юга, наречен от Антонио Грамши blocco storico, или исторически съюз. Според политолога Джудит Чъб „срещу правителствени патронаж и пълна свобода на местните администрации [южните елити] са готови да предоставят безрезервна подкрепа в парламента на всяко правителствено мнозинство независимо от неговата програма“.