Един ден от залеза на света [bg]

— Когато ти и аз пътувахме с кола от Сан Франциско до Бейкърсфийлд и търсихме уран. Трябваше да имаме и гайгеров брояч.

— Аз възнамерявах да взема назаем един брояч, ако попадна на рудна жила, която изглежда обещаващо.

— Татко, защо никой уранотърсач не ти даде назаем своя гайгеров брояч?

— Защо ли? — обади се Роузи. — Татко е писател.

— Е, другият човек не е — рече Ван. — Той е някой, който е пропътувал целия път от Небраска или друго място, за да се включи в Бейкърсфийлдската уранова треска. Там беше пълно с хора от цяла Америка, пристигнали с автомобилите си. Никога няма да забравя как се катереха и спускаха нагоре-надолу по хълмовете, и допираха своите гайгерови броячи до всяка скала, която видеха. А двамата с татко само стояхме и гледахме. От време на време поглеждахме картата, която бяхме купили за един долар, и наблюдавахме хората.

— Защо не ме взехте и мен? — попита Роузи.

— В търсенето на уран ли? — попита на свой ред Ван. — Това не е работа за момичета. Всички заместник-шерифи в Керн Каунти бяха по хълмовете, за да не се стигне до престрелки, ако някой си присвои чужда земя.

— Какво значи да си присвоиш чужда земя?

— Когато попаднеш на ураново находище и предявиш правото си на собственост върху земята, където е то, и някой друг дойде и предяви своето право точно върху твоята земя с уран. Двамата с татко имахме и заявителни бланки. Колко бяха те, татко?

— Три за двайсет и пет цента.

— Но така и не залепихме нито една.

— Залепихме една — рече Йеп.

— Наистина ли? — попита Роузи. — Открихте залежи на уран?

— Не — отвърна Ван. — Сега си спомням за единствената, която залепихме. Имаше едно повалено дърво, лежащо напречно на пресъхнало речно корито, и ние седнахме на дървото. Така можехме спокойно да наблюдаваме хората, които се изкачваха и спускаха по хълмовете с гайгеровите си броячи. Обядвахме там. Колко струваха тези обеди, татко?

— Седемдесет и пет цента всеки.

— Нищо не беше безплатно. Сандвичите никак не бяха хубави, нали? Салам вместо шунка. Два-три мазни пържени картофа. И една малка съсухрена ябълка. Това имаше за обяд. Купувахме ги от продавача на шосето. Какво пишеше на рекламата?

— Суха храна в кутия за обяд на уранотърсача, седемдесет и пет цента.

— Купихме две кутии, за да не си губим времето да се храним в ресторант.

— Къде залепихте бланката? — попита Роузи.

— Залепихме я на поваленото дърво.

— Защо? В дървото имаше ли уран?

— Не. Просто там я залепихме.

— Какво написахте на нея?

— Татко го написа.

— Какво написа, татко?

— Йеп Мускат, четирийсет и пет годишен, и неговият син Ван, на десет години, изядоха по един сух обяд на уранотърсача, седейки на това дърво, което изглежда дълго около четирийсет фута и с обиколка три фута. То е твърде удобно за пейка, въпреки че има насекоми и мравки.