Един ден от залеза на света [bg]

— Добре дошъл у дома, Йеп.

— Как си, Вал? Искам стая на висок етаж, с изглед към Петдесет и шеста.

— Тези са с две легла. Най-скъпите са към осем долара на ден за един месец. Ще останеш ли един месец?

— Може би. Какво представляват стаите?

Валенсия се пресегна към една кутия да вземе ключ.

— Качи се горе и огледай. Ако ти хареса, позвъни долу и ще накарам Бърт да качи багажа ти.

— Добре.

Той взе ключа и тръгна към двата асансьора точно срещу рецепцията. И двата бяха заети. След малко единият спря във фоайето. Две възрастни дами, които не се познаваха, и двете силно гримирани, излязоха бавно от асансьора, последвани от пълно момченце, което хукна към рецепцията. Асансьорът се обслужваше от тромава дребна жена в тъмнозелена униформа. Той влезе и назова своя етаж, ала жената зачака дали няма да дойде и друг гост.

Бърт влезе в асансьора с багажа и в този момент дебеланкото се върна тичешком. Момченцето слезе на седмия етаж и се затича по коридора. Асансьорът отново пое нагоре и стигна до последния етаж. Излязоха и Бърт го поведе наляво, после надясно по един дълъг, тесен коридор към последната врата вляво, 1207-а стая.

Влязоха и Бърт му показа хладилника, газовата печка с два котлона, мивката, бюфета и двата шкафа, всички бяха в близкия ъгъл, зад една завеса.

— Ще донеса кухненските прибори. Искате ли нещо определено?

— Едно писалище.

— Добре. Какво ще кажете за покривката на леглото? По-добре да взема нова. Зелена става ли?

— Зелена звучи добре.

Той подаде на Бърт банкнота от един долар.

— Спомняте ли си Енеску — попита Бърт.

— Да, спомням си го.

— Когато напусна хотела и се върна в Европа, разбрахме, че е починал, и всички момчета се напиха. Често са ни гостували хора като Енеску, но вече не отсядат тук. Ще отида да се погрижа за всичко.

Той седна в избелялото зелено кресло и огледа стените, тавана, пода, после погледна през прозореца към сградата на „Парамаунт“ с часовниковата кула.

Отново на сигурно място у дома, помисли си. Чакай сега да видим… откъде да започна?

Отиде до телефона и вдигна слушалката. Женски глас почти веднага го поздрави по име.

— Само не ми казвайте, че сте била тук и преди двайсет години — рече той.

— О, да — засмя се жената. — Сега съм главен оператор. Когато Вал каза, че сте се върнали, просто не повярвах на ушите си. Спомняте ли си ме… Линда?

— Разбира се. Как си, Линда?

Тя се засмя и си побъбриха, после той й каза телефонния номер. В другия край на линията се чу трикратно позвъняване, а после непознат женски глас. Той попита за сина си.

— На бейзболния шампионат е, но сестра му е тук. Аз съм Джейни Макдугъл. Роузи е леко настинала и реших днес да я оставя да си почива и да гледа телевизия. Искате ли да говорите с нея?

— Да, искам, но кажете ми, госпожице Макдугъл, как така Ван не е на училище?

— Заради приятелката на майка му, Кити Делмонико. Тя пристигна със самолет от Калифорния само за да гледа бейзболния шампионат. Мисля, че знаете колко е запалена по тази игра, колко обича „Ню Йорк Янкис“ и как ненавижда „Бруклин Доджърс“. Има запазени две хубави места за целия шампионат и води Ван на всеки мач, защото той е много запален по играта.