Един ден от залеза на света [bg]

— И с новия й съпруг?

— Ами да, и с него.

— О, татко — каза Ван.

— Много сте мили — рече Кити. — Е, красавице, ето го сина ти, здрав и читав. Ван, ще се видим утре.

— Добре, Кити — каза Ван, — много ти благодаря. Съжалявам, че „Янкис“ изгубиха.

— О, знам те аз колко съжаляваш.

— Защо бързаш? — попита Йеп.

— Трябва да се изкъпя и да се облека официално. Смърдя на поражение.

— Какво прави съпругът ти в Калифорния?

— Каквото прави обикновено, горкичкият. Какво друго? Работи като роб.

— Пише сценарии?

— Да, каквито и по дяволите да са те. Защо един писател трябва да пише сценарии?

— За пари, естествено — каза Лора.

— Добре, ето че сега, след седемнайсет години, ние имаме пари. В такъв случай защо той не напише нещо друго, каквото и да е?

— Не е лесно — отговори Йеп. — Но си мислех, че ще дойде в Ню Йорк да гледа бейзболния шампионат.

— Той купи билети миналата пролет. Кой да ни каже, че ще го задържат там в последния момент да преработва някакъв сценарий? — Тя допи питието си. — Мога да кажа само, че писането на сценарии и преработката на написаното са едно и също нещо. И никое от двете не е писане.

— Една предана съпруга — рече Йеп.

— Можеш да си напълно сигурен, че съм предана — на бейзбола и на тукашните си приятели. — Тя леко перна с пръст Йеп по носа, махна с ръка и излезе.

Йеп я изпрати до вратата на асансьора и после се прибра.

Лора отново играеше сцената, този път за Ван, Роузи и госпожица Макдугъл. Изпълни я по-добре отпреди и всички се смяха и ръкопляскаха. Тя се спусна към Йеп, прегърна го кратко и го целуна по устните.

— О, благодаря! — каза тя. — Наистина, разбирам колко си прав. Разбирах, че нещо куца, но просто не знаех какво, и съм много ядосана на онези идиоти, задето не ми казаха.

— Те може да не са знаели.

— Е, тази вечер ги очаква малка изненада. Наистина е много по-добре, нали, деца?

— О, да, мамо.

— Ван — рече Лора, — ти, Роузи и баща ви ще вечеряте заедно в „Блек си“, после той ще ви заведе в „Палас“ да гледате вариететна програма. Искате ли да се преоблечете?

— Защо? — попита Ван.

— Тогава да вървим.

— Съжалявам, мамо — каза Роузи.

— За какво?

— За Кити.

— О, вървете да вечеряте. Какво право има Кити да ходи на вечеря заедно с баща ти? Тя има нахалството да очаква да бъде канена винаги на вечеря. Аз наистина не мога да разбера нескромността на някои хора.

Роузи погледна майка си, после баща си. Тя бързо сви рамене и на лицето й се изписа смущение, примесено с досада, възхищение и обич. Отиде и застана до баща си. Той я хвана за ръката и погледна бегло госпожица Макдугъл, която скептично поклати глава. Ван ги наблюдаваше и се усмихваше.