Убийството на Бусе [bg]

Вкарах пръста си в дясното му око, за да спечеля време. Това нямаше да го ослепи, но няколко дни щеше да го боли, когато се опитва да движи очите си. Извика. Естествено, че ще вика. Това причинява сериозна болка. С последни сили ме пусна и с ръка си затвори окото.

— Мамка ти и педал! — изсъска той.

Започнах бързо да натискам всяко копче на таблото. Порочно с лявата ръка натисках всички копчета, а с дясната постоянно се опитвах да отворя вратата.

Заряза окото си и отново се вкопчи в лявата ми ръка. Държеше здраво. Вратата ми се отвори. Със свободната си ръка му нанесох по врата още един замайващ удар. Главата му клюмна напред и се удари във волана. Най-после ме пусна.

Все още се движехме. Яката ми горила господин Сюлейман веднага започна да се съвзема. Честно казано, притежаваше забележителна издръжливост. Нямаше какво да мисля повече. Скочих от колата. Бяхме пробвали това в обучението по отбранителни изкуства. Бяхме научили техниката. Но на живо беше различно. Заболя ме. Имаше доста голяма разлика между обмислен и планиран скок с маратонки и анцуг и скок с боси крака и рокля.

Скочих и се претърколих край мантинела с чакъл и оттам паднах в трънливи храсталаци. Пасатът наби рязко спирачки, преди да е изминал и десет метра.

Той започна да ме преследва. Беше абсурдно да очаквам да ме забрави и да продължи по пътя си. С роклята си в бебешко синьо бях като фенер на лунна светлина. Бе безполезно да опитвам да се крия. Можех да се справя с него на открито вместо в тясната кола. Ако не извади оръжие!

Слезе и тръгна към мен с пистолет в ръка, залитайки.

На пътя нямаше нито една кола. Значи тази навалица, истанбулският трафик, в такива моменти изчезва, приключва. Къде бяха сега тези, които задръстваха пътищата с часове? Бях съгласна само на една кола, микробус, автобус, дори и камион. Нямаше никого, също като в договорката: „Падне ли ти панталонът и покаже ли се задникът ти, то ластикът на гащите ти непременно ще има дупки на девет места.“ Трябваше да се справя сама.

— Не стреляй! — изправих се на мястото, където стоях, и вдигнах ръце.

— Ти луда ли си! — извика той. — За малко да ми извадиш окото.

— Извинявай — казах. Трябваше да се държа кротко, докато не го сломя.

— Ела тук! — нареди той.

Можех да го придърпам към храстите, обяснявайки, че съм се контузила при падането, и да го помоля за помощ. Но щеше да е трудно да се бием в храстите, между тръните. Предпочитах да излезем на пътя и да го оправя върху асфалта. Така и сторих. Навих си роклята и с две движения излязох на пътя. Посочи колата с пистолета в ръката си.