Убийството на Бусе [bg]

Отново изредих възможностите си: А — да го изчакам да се съвземе и да се опитам да го накарам да проговори. Тази опция я бях елиминирал още преди малко. Б — да взема колата, да го зарежа и да си отида. В — да оставя и колата, и него и да си тръгна сама. Помислих, но не можах да открия опция Г.

Нищо не ми пречеше да взема колата и да си тръгна, като го оставя там. Проблемът беше какво ще правя с колата после. Освен това не си носех и шофьорската книжка, този вариант не беше особено удачен. Трудно щях да се измъкна от евентуална проверка. Докато оставям автомобила — където и да го оставя, — можеше да се появи някой, да ме види и да ме разпознае.

Вариантът да си тръгна сама беше добър като идея. Пък и бе доста кинематографичен: да хвърля с гордо движение в храстите ключовете на колата, за да не може да ме проследи веднага, и да повървя през нощта към магистралата с превърналото се в парцал облекло на Одри Хепбърн. Но това налагаше ненужни усилия и умора. Не беше лесно да се чака на автостоп на такова място, където не минаваше нито една кола и спокойно можеше да се нарече пущинак. За да стигна до Околовръстното пеша трябваше време. Нямах намерение и не бях в състояние да го направя. Изпитвах болка заради неумелото ми падане.

Освен това, ако изляза на Околовръстното и се кача на автостоп, нямаше как да очаквам нещо добро в този час. Изключено бе да ме свалят от колата, в която съм се качила, без да ми искат други неща.

Подбутнах отново с крак Сюлейман. Помръдна главата си. Да, ето че дори се съвзема. Реших да се консултирам с него.

— Според теб какво трябва да направя? — попитах. — Не мога да преценя дали да си тръгна с колата или без нея. Ти какво ще кажеш?

Поотвори здравото си око и рече:

— А?

Повторих въпроса си:

— На майка ти п… — Всъщност се опита да го каже. Защото устните му все още бяха залепени за асфалта, а аз натисках главата му с десния си крак. Не ми допада да се говори за майка ми, особено пък по този начин. Забранените места на майка ми не засягат други хора. Натиснах здраво с крак и бузата му се сплеска. Устата му се превърна в рибешка.

— Невъзпитан тип! — възкликнах. — Ти го пожела… — Повдигнах крака си и му забих един елегантен шут в главата. Отново загуби съзнание.

Извадих белите сатенени ръкавици от колана си и си ги сложих. Увих шала на главата си. Качих се в колата, запалих двигателя и потеглих.