Убийството на Бусе [bg]

— Поставете си предпазния колан, моля — каза той.

Направих го. Звукът спря. Потеглихме.

— Забавихте се — рече той.

— Тъкмо излизах, и дойдоха някои важни гости, с които се наложи да се позанимавам малко — обясних аз. — Извини ме. Надявам се да не съм те накарала да чакаш много.

— Не, не — каза той. — Не съм чакал много. След като съм чакал вътре повече от два часа, какво са няколко минути.

Не отделяше очите си от пътя. С натискането на едно копче заключи вратите автоматично.

— Защо ги заключи? — попитах аз.

— За сигурност — поясни той.

Стана ми любопитно от кого и защо трябва да сме в безопасност. Не казах нищо. Щом като не обича да говори, и аз няма да говоря и ще мисля. Поставих си ръката върху неговата, която беше на скоростния лост. Обърна се към мен и се усмихна. Чаровен беше, в ранен час отивах на една кратка работа. Освен това карах смахнатия таксиметров шофьор Хюсеин, който беше в клуба, да ревнува. Иначе и момичетата, и служителите знаят, че аз не си падам много по излизането на работа.

Не беше пуснал музика. А имаше скъпа стерео уредба. Чуваше се само шумът от климатика. След такситата без климатик, в които се качвах по цял ден, усещах приятна прохлада. Изживявах лукса, който вярвах, че заслужавам. Отрекох се от изправения стоеж на Одри Хепбърн в поза „глътнала точилка“ и се размекнах в седалката, на която седях.

Вдигнах си дланта от ръката му и я поставих на крака му. След момент на изтръпване отново се обърна към мен с флиртуващата усмивка:

— Не сега.

Приех го с уважение. Колата трябва да се кара внимателно, при положение че толкова често стават катастрофи. Отдръпнах си ръката.

Караше динамично. Нямаше резки спирачки или натискане на газта. Движехме се, като че ли течем. Напредвахме от Долапдере в посока на Околовръстното.

— Добре, къде отиваме? — попитах аз.

— Има човек, който иска да говори с вас.

Ето това се казваше новина бомба.

— Не те разбрах.

— Има един човек, който иска да разговаря с вас. Водя ви при него. — Не отделяше очите си от пътя и ръцете си от волана.

— Я чакай! — казах. — Кой е този, който иска да говори с мен? Защо сам не дойде?

— Не може да дойде. Нямаше да е удобно. Затова изпрати мен.

Нямаше много вероятности. Сюрея Еронат или мафиотите изнудвачи на София. Не беше нужно да се споменават имена и да се създава напрежение. Но който и да е човекът, не можеше да се каже, че е добра новина. Всъщност и двете вероятности можеха да доведат до елиминирането ми, което можеше да стигне до елиминирането ми от живота.

— При кого отивам тогава? — попитах аз. — С кого ще се видя?

— С шефа ми…