Кралят на моста

„Победа ли е, ако всички загинат?“, запита се Лара.

Въпросът навярно се беше изписал на лицето й, защото възрастната жена въздъхна.

— Виждали ли сте битка досега, Ваше Величество?

Лара преглътна мъчително.

— Не и такава.

— Бих ви казала да се подготвите, но не можете. — Старицата сложи ръка върху тази на Лара. — Този момент ще ви промени. — После слезе от скалата и се присъедини към лечителките от Среден пост.

Цареше зловеща тишина. Единственият звук бе шумът от разбиващите се в брега вълни и по някой болезнен вик. Ранените лежаха на земята, където щяха и да останат, докато някоя от страните не надделееше. Толкова беше тихо. Твърде тихо.

Тогава първата лодка стигна брега и се разрази хаос.

Двете сили се вкопчиха една в друга и въздухът се изпълни с викове и крясъци, със звъна на меч в меч и сблъсъка на остриета с човешка плът.

На брега постоянно акостираха лодки, тежките съдове премазваха и амаридийци, и итиканци, и плажът се превърна в кайма от хора. Моряците се опитаха да се върнат, за да натоварят още войници, но хората на Арен се хвърлиха към тях и ги посякоха. Лодките издърпаха на сушата.

Но враговете не спираха да прииждат.

Итиканците се биеха безмилостно и ефективно, бяха по-добре обучени и по-добре въоръжени, но врагът имаше значително числено превъзходство. Биеха се, докато още можеха да стоят на краката си, и понасяха рана след рана, докато не паднеха на земята или не потънеха под вълните, сгъстени от кръв и трупове.

Враговете продължаваха да прииждат.

Това беше чудесна възможност за Лара да се измъкне. Да отиде да огледа колоната на моста и да реши дали ще може да я използва в стратегията си, но тялото й остана приковано на място.

„Трябва да направиш нещо.“ Гласът се надигна от дълбините на съзнанието й, настойчив и упорит. „Направи нещо. Направи нещо.“

Но какво можеше да стори? Зад скалите нямаше ранени, за които да се погрижи, нямаше и да има, докато битката не приключеше. Можеше да намери оръжие и да отиде да се сражава, но тук обстоятелствата не бяха като в Серит. Нямаше шанс да обърне ситуацията насред този хаос.

„Направи нещо.“

Очите й се стрелнаха към ранените, кървящи на пясъка. Давещи се в морето. Миг по-късно тя хвърчеше по скалите.

Лара бе най-бързата от сестрите. Според наставника Ерик бе родена да тича. Днес тя бягаше така, както никога през живота си.

Бедрата й горяха, докато слизаше към плажа, ръцете й не спираха да помпат напред-назад като бутала, а очите й не се отделяха от целта. Тя спря до млада жена с две стрели, забити в гърба, и още една в бедрото. Лара се наведе, вдигна я на рамо и хукна обратно към скалното прикритие.

Заобиколи скалите и внимателно положи ранената жена на земята пред стреснатите лечителки:

— Помогнете й.

После хукна обратно към плажа.

Тъй като не разполагаше с много време или сили, тя се принуди да избира онези, чиито рани не бяха смъртоносни. Така или иначе, ранените в другия край на плажа бяха отвъд спасението — безжизнените им очи се взираха в сивото небе.

Ето защо Лара се приближи към центъра на битката.

Войниците се биеха, стъпили върху труповете на загиналите. Амаридийци и итиканци до един бяха омотани в плетеница от крайници, от която стърчаха мъртви ръце, сякаш протягащи се в опит да ги хванат и съборят, а алените морски вълни се плискаха по касапницата.

Почти всички, които лежаха на земята, бяха мъртви. Бяха умрели или от раните си, или бяха стъпкани и удавени, но Лара не спираше да търси оцелели зад линията на итиканците, докато ботушите й се пълнеха с вода.

— Назад! — извика й някой, но тя не му обърна внимание, защото зърна по-млад от нея мъж, който се давеше, докато се опитваше да излезе от мелето, а морските вълни го заливаха отново и отново. По гърба му тъпчеха ботуши.

Лара се шмугна напред, хвана го за ръката и я стисна, за да не го повлече водата навътре.

Някой я ритна в ребрата.

Друг стъпи върху крака й и тя изплака от болка.

Притискаха я все повече, тъпчеха я върху пясъка, но момчето я гледаше, а Лара отвръщаше на погледа му и нямаше намерение да го пуска.