Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Ние с господин Чатерджи ще бъдем пред хотела в десет и половина. Ало, господин Лучак?
— Да.
— Дочуване, господин Лучак.
Гупта и Чатерджи се появиха чак в единайсет и нещо, но когато слязохме във фоайето, там ни чакаше Кришна. Беше облечен в същата захабена риза и намачкан панталон. Държеше се така, сякаш си умира от радост, че ни вижда: поклони се на Амрита, разроши рядката косица на Виктория и два пъти ми стисна ръката. Както обясни, бил дошъл, за да ми съобщи, че с щедрия ми подарък, нашият общ приятел господин Муктанандаджи се бил прибрал в родното си село Ангуда.
— Нали каза, че нямало да се връща там?
— Ааах — отвърна Кришна и сви рамене.
— Е, сигурно и той, и Томас Улф са грешали — рекох аз.
Кришна ме погледа-погледа и избухна в такъв гръмогласен смях, че Виктория се разплака.
— Получихте ли поемата на Дас? — попита той, когато и неговият смях, и плачът на Виктория позаглъхнаха.
Отговори Амрита:
— Не, точно отиваме да я вземем.
— Ах — усмихна се Кришна и аз забелязах как очите му блясват.
Нещо ме прихвана и го попитах:
— Не искате ли да дойдете с нас? Сигурно ще ви бъде интересно какъв ръкопис ще представи труп, разплут от водата.
— Боби! — спря ме Амрита.
Кришна само кимна, но ухилената му уста приличаше повече от всякога на паст на акула.
Гупта и Чатерджи не останаха в див възторг от размера на групата ни. Сърце не ми даде да им съобщя, че с нас ще дойдат и неизвестен брой полицаи от управлението в Калкута, все сикхи.
— Господин Гупта — подхванах аз, — това е жена ми Амрита. — Размениха се любезности на хинди. — Господа, а това е нашият… екскурзовод господин П. З. Кришна. Той също ще дойде с нас.
Двамата кимнаха притеснено, затова пък Кришна направо грееше.
— Вече се познаваме! Не ме ли помните, господин Чатерджи?
Майкъл Ленард Чатерджи се свъси и си намести очилата.
— Явно не. И вие май не ме помните, господин Гупта. Преди няколко години, след като се завърнах от прекрасната страна на господин Лучак. Подадох молба за членство в писателския съюз.
— А, да — рече Чатерджи, макар и да личеше, че изобщо не помни.
— Да, да — усмихна се Кришна. — Беше ми отговорено, че на прозата ми й „липсват зрелост, стил и сдържаност“. Излишно е да казвам, че не бях приет в писателския съюз.
Всички се свъсиха притеснени — без Кришна. И без мен. Аз вече се забавлявах. Не съжалявах, че съм поканил и Кришна.
Малкият автомобил марка „Премиер“ беше натъпкан до пръсване, когато поехме на изток от хотела. Гупта, Чатерджи и шофьорът му в ливрея се бяха сместили на предната седалка. Поне доколкото виждах, шофьорът беше сложил едната си ръка върху смъкнатия прозорец, с другата току наместваше фуражката си и явно караше колата с колене. Ефектът не беше по-различен от обикновено.
Аз се бях сбутал отзад между Кришна и Амрита, която държеше върху коленете си Виктория. Всички бяхме плувнали в пот, но Кришна очевидно бе започнал по-рано от нас, останалите.
Беше невероятно горещо. След като излязохме от хотела с климатична инсталация, обективът на фотоапарата на Амрита и стъклата на очилата на Чатерджи се изпотиха. Беше най-малко четирийсет градуса и памучната риза веднага се залепи за гърба ми. На осеяния с какви ли не боклуци площад срещу хотела се бяха събрали четирийсетина-петдесетина мъже, които бяха наклякали с кокалести колене, стърчащи над брадичките им, и с мистрии, дъски за хоросан и водопроводни тръби на настилката пред тях. Очевидно бяха дошли тук, за да търсят работа. Попитах Кришна защо са на площада, той сви рамене и отвърна:
— Неделя сутрин е.
Всички явно останаха удовлетворени от този отговор, достоен за Делфийския оракул, и аз си замълчах.
На Чоурингхи завихме надясно пред Радж Бхаван, старата сграда на правителството, и поехме на юг по Дхарамтала. Въздухът, който влизаше през отворените прозорци, не ни носеше прохлада, обратно, дращеше по кожата ни като гореща шкурка. Сплъстената коса на Кришна се вееше като преплетени на кълбо змии. Пред всеки пътен знак или регулировчик шофьорът гасеше двигателя и ние седяхме в потно мълчание, докато автомобилът не потеглеше отново.
На околовръстното поехме на изток, после завихме по Раджа Динендра, път с много завои успоредно на изкуствения канал. Застоялата вода миришеше на нечистотии. В кафявите плитчини се плискаха голи деца.
— Погледнете насам — заповяда Чатерджи и посочи надясно. — Храмът на джайните. Много интересно.
— Свещениците на джайните не убиват живи твари — обясни Амрита. — На излизане от храма карат някой от прислужниците да помете пътеката, за да не настъпят неволно някое насекомо.