Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Да. — Фишер трябваше да намери някакво извинение и да напусне апартамента, но не можа да го стори.
Принцът не беше просто пиян. Състоянието му бе резултат от постоянен, системен алкохолизъм. Това беше значението на израза „затворен, саможив, вследствие на лошо здраве“. Накиснат бе в алкохол до последната клетка на мозъка си, и то сигурно от години насам. Каквито и изявления да направеше, щяха да бъдат безотговорни. Нищо чудно, че братът бе тръгнал по петите му. Посетителите трябваше да бъдат задържани далеч от него. И ако Фишер не беше чул репликите между господар и слуга, ако не беше видял последния да влиза с нова бутилка и повторението на същата пантомима, той никога не би разгадал положението на принца. Истинският алкохолик е непрекъснато пиян. Такъв човек не се пази и може да се издаде. Тук именно се намесват слугите и родовото влияние, за да издигнат щит между него и света. „Клетото копеле, помисли внезапно Фишер. Бедният, болен, самотен копелдак, убиващ себе си бавно, сантиметър по сантиметър. Обзалагам се, че тази мръсница, майка му, ще бъде предоволна да го види мъртъв.“
— Аз съм главата на семейството — повтори принцът, — но никой не ме бръсне за нищо. Как ли ще се чувствува майка ми, ако Бронзарт изплюе истината? Как ли ще й хареса това?
— Не може да каже нищо, ако е умрял. — Фишер говореше бавно. Тъжните подпухнали очи го гледаха и в тях се появи някакъв хумор. Това обаче беше злокобен хумор и Фишер го усети.
— Той не е умрял, нали така? Чух да говорят за това. Вие сам не вярвате, нали, мистър Фишер? Хора като него не умират, те живеят вечно, за да вадят души и измъчват хората. Тя ще съжалява. Той беше единственият, който победи моята майка, известно ли ви е това? Адски необичайно! Тя обикновено си постига своето, ама не и с него. — Той въртеше в ръце празната бутилка. — Никога не съм го обичал, мистър Фишер, даже преди да се случи онова нещо. Той й взе най-хубавото. Бихте ли ми дали огън, не мога да намеря запалката си.
Фишер поднесе пламъка до крайчеца на треперещата цигара. Ръката сега държеше по-здраво, но натежалата му глава се тресеше върху шията си.
— Каква истина може да разкаже той, ако е жив? Какво се е случило между него и вашето семейство, сър?
— Не мога да ви кажа това. Не бива да се казва. Освен това забравил съм вече подробностите. В края на краищата човек забравя всичко. Но ако го откриете и се опитате да вземете Солницата обратно, тогава всичко ще лъсне. Майка ми знае това много добре. Помоли ли ви тя вече да го убиете?
Фишер се върна на мястото си и запали цигара.
— Не, още не — отговори той. — И няма да спечели много, ако го стори.
— Ще ви поиска тази услуга, ще видите. — Хайнрих погледна отново часовника си. Изглеждаше така спокоен, сякаш отново разискваха полета му от Мюнхен дотук. — Ще й се наложи да ви замоли и вие ще й кажете да. От дълго време никой не й е казвал не. — Той се усмихна към Фишер. На млади години трябва да е бил симпатичен човек, макар и тромавичък. — Йозеф закъснява вече с две минути, мистър Фишер, може би все пак ще пожелаете да пийнете нещо? За мен само чай.
— Не, благодаря — и Фишер се изправи. Една подробност не му даваше мира. Той съвсем не приемаше версията за чая. Този човек беше оглупял от пиянство. Можеше да избърбори всякаква глупост. Как, по дяволите, му бяха позволили в деня на първата им среща да присъствува и той. Фишер не би забелязал отсъствието му. — Ако вие и брат ви не желаете да бъде намерено съкровището, защо майка ви не проведе онази първа среща насаме с мен?
— Защото аз съм главата на семейството. Хората винаги са питали защо не ме виждат. Тя искаше да останете с впечатление, че няма нищо нередно. Веднъж в някакъв вестник бе написано, че съм умрял. Същата вечер се наложи да отида на опера с нея. Мразя оперите. Филип беше също на първия ни разговор с вас, защото тя разчита на него, нали виждате?
— Виждам — отвърна Фишер, въпреки че не виждаше нищо. С интуицията на подобните нему принцът, изглежда, усети това.
— Ще й трябвате, ако генералът е все още жив. И така, налагаше се да ме видите, мистър Фишер. Тя няма да бъде особено очарована, че съм разговарял с вас.
— Не е необходимо да й го казвам — и Фишер подаде ръка, а принцът остави шишето си и я стисна.
— Ще ви бъда задължен. Довиждане, мистър Фишер. Благодаря ви, че ме посетихте.