Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
А през високата черна стена, опасваща града, Нищото настъпваше неудържимо и безшумно от всички страни.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Полетът към Кулата от слонова кост
Когато Атрею пристъпи мрачните порти на Града на призраците и започна странстването си из криволичещите улички, завършило така фатално в онзи мръсен заден двор, Фухур, Драконът на щастието, направи много необичайно откритие. Продължавайки неуморно да търси малкия си господар и приятел, той се бе издигнал високо в небето, чак до облаците, и се оглеждаше. Надлъж и шир се простираше море. То бавно се успокояваше след страхотната буря, разлюляла го чак до дъното. И Фухур ненадейно видя в далечината нещо, което не можеше да си обясни — един златист лъч светлина ту проблясваше, ту изгасваше през равни интервали от време. Струваше му се, че е насочен точно към него, Фухур.
Той се приближи колкото можеше по-бързо към това място и когато накрая започна да кръжи над него, установи, че този сигнал идва може би от самите глъбини на морето.
Драконите на щастието, това беше казано и по-рано, са творения на въздуха и огъня. За тях мокренето е не само непривично, а дори и опасно. Във водата те могат направо да изгаснат като пламък, ако преди това не се задушат, защото дишат непрестанно през стотиците хиляди седефени люспи на цялото си тяло. Те се хранят не с друго, а с въздух и топлина едновременно, така че без тях могат да живеят съвсем кратко време.
Фухур не знаеше какво да прави. Той дори не знаеше какво е това странно святкане там долу, в глъбините на морето, и дали изобщо има нещо общо с Атрею.
Без да мисли много, се стрелна високо във въздуха, после се обърна с главата надолу, прилепил лапите си плътно към тялото, се изпъна като върлина и се хвърли в бездната. Със страшно пляскане, което накара водата да изригне като огромен гейзер, той се гмурна в морето. Най-напред едва не загуби съзнание от удара, но после се съвзе и отвори рубиненочервените си очи. Сега видя мигащата светлина пред себе си — деляха ги само няколко негови дължини. Водата обливаше тялото му и започна да образува въздушни мехурчета, също както в съд, преди да заври. Едновременно с това той усети как изстива и силите му постепенно го напускат. С последно усилие се наложи да се гмурне още по-надълбоко и ето че видя източника на светлината толкова близо, че можеше да го хване. Това беше Златин, Сиянието! За щастие верижката на амулета се бе закачила за едно коралово разклонение, което се подаваше от отвесната стена на скалист овраг — иначе Съкровището е щяло да потъне в бездънните глъбини.
Фухур посегна към него, откачи го и надяна верижката на врата си, за да не го загуби — усещаше, че всеки момент ще изпадне в безсъзнание.
Когато дойде отново на себе си, най-напред не можа да разбере какво става, защото за свое голямо учудване сега отново летеше в небето, а морето бе останало под него. Носеше се с бясна скорост в една определена посока, много по-бързо, отколкото позволяваха изчерпаните му сили. Опита се да лети по-бавно, но скоро разбра, че тялото му не го слуша. Друга, много по-силна воля бе завладяла плътта му и я водеше сега. Тази воля идваше от Златин, който Носеше на врата си.
Денят преваляше и наближаваше вечерта, когато Фухур най-сетне съзря в далечината морски бряг. От сушата под него не се виждаше особено много, изглежда, беше скрита в мъгла. Когато се приближи, той откри, че големи части от нея са погълнати от същото онова Нищо, от което те заболяват очите, защото се чувстваш сляп.
Ако можеше да решава по своя воля, тук вероятно Фухур щеше да се върне назад. Но тайнствената сила на Съкровището го заставяше да лети по-нататък. И той скоро разбра каква е причината, защото сред безкрайното Нищо внезапно откри малко островче, което все още се държеше, едно островче от къщи с остри покриви и наклонени кули. Фухур предполагаше кого ще намери там и сега не само всемогъщата воля, която му се предаваше от амулета, а и собствената му го караха да лети към тази цел. В мрачния заден двор, където Атрею лежеше до мъртвия върколак, беше вече почти тъмно. Сивкавият здрач, стелещ се, в тясната четириъгълна дупка, образувана от къщите, едва позволяваше да се различи светлото тяло на момчето от черната козина на чудовището. И колкото по-тъмно ставаше, толкова повече те се сливаха един с друг.
Атрею отдавна се бе отказал от мисълта, че може да се освободи от сграбчилите го като клещи челюсти на върколака. Изпаднал беше в унес и отново виждаше пред себе си пурпурния бизон и Тревното море. От време на време викаше другите деца, с които бе ходил на лов. Те сигурно бяха станали вече истински ловци. Ала никой не отговаряше. Само огромният бизон стоеше, без да помръдне, насреща му и го гледаше. Атрею повика и своето конче Артакс. То обаче също не дойде, не долетя и звучното му цвилене. Накрая потърси Детската царица, но пак напразно. Ето че нямаше да може нищо да й обясни. Не бе станал ловец, вече не беше и пратеник, беше Никой.