Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Не бяха изминали така и една миля, когато кучето зави внезапно под прав ъгъл и пое към града.
Дон Хуан и останалите се изненадаха, но ловецът на бизони не се изненада от това. Той очакваше това. Лицето му не изразяваше изненада, а нещо много по-различно, много по-страшно за гледане!
Очите му бяха дълбоко хлътнали и святкаха с мрачен блясък, сякаш в тях пламтеше пожар. Той бе стиснал здраво зъби, устните му бяха бледи и свити, като че обмисляше или бе вече взел някакво отчаяно решение. Едва поглеждаше към следите; не се нуждаеше вече от тях. Защото знаеше гъде отиват.
Пътеката пресичаше едно кално поточе. Кучето мина запъхтяно през него и червената глина се полепи по рунтавата му козина. Глината, полепнала по нея по-рано, беше същата!
Дон Хуан забеляза това и го изтъкна.
— Било е вече насам! — каза той.
— Зная — отговори Карлос. — Всичко зная… всичко. Няма вече нищо тайнствено. Търпение, amigo! Ще узнаеш всичко, но сега ме остави да помисля. Нямам време за нищо друго.
Пътеката водеше все още към града. Не слизаше към долината, а минаваше през един скат към платото и след това вървеше почти успоредно с канарите.
— Господарю — каза Антонио, като се изравни с Карлос. — Тези следи не са от индиански коне; освен ако са били откраднати от индианци. Двата коня са военни. Много добре виждам. И при това са офицерски коне — от подковите личи.
Ловецът не прояви никакво учудване при това съобщение, нито отговори. Изглеждаше потънал в мислите си.
Антонио помисли, че господарят му не го е чул или разбрал, и повтори казаното.
— Драги Антонио — каза ловецът, като се обърна към помощника си, — да не мислиш, че съм сляп или тъп?
Думите не бяха изречени гневно. Антонио разбра смисъла им и се върна при другарите си.
Преследвачите продължаваха — ту в галоп, ту по-бавно, защото животните им бяха вече изморени. Продължаваха те — все по същата пътека и все направо към града!
Най-после стигнаха до едно място, гдето пътят от платото се спускаше в лъкатушна пътечка към долината. Същата пътечка, по която бе минал Карлос, за да извърши подвига си в деня на фиестата. Преди да започнат да слизат, Карлос заповяда на дружината да спре и отиде с дон Хуан до самия ръб на издадената скала — до мястото, гдето бе показал своето ездаческо изкуство — скалата Nina perdida.140
И двамата спряха един до друг, щом наближиха до ръба. Оттук се виждаха изцяло долината и градът.
— Виждаш ли ония сгради? — запита ловецът на бизони, като посочи усамотената група здания, които се издигаха между тях и града.
— Пресидия ли?
— Пресидия.
— Да … Защо?
— Тя е там.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
В същото време един човек се разхождаше насам-нататък по асотеата. Не беше от стражата, при все че на два противоположни ъгли на сградата можеха да се видят двама часови с карабини — главите и плещите им се подаваха едва-едва над зъбчатите стени на бойните кули.
Този, който се разхождаше, беше офицер, а тази част от асотеата, гдето се намираше, беше покрив на офицерските жилища и бе отделена от останалата част със стена, достигаща до парапета на кулата. Освен това тук беше свещено място, недостъпно в обикновени дни за войнишките нозе. То беше „горната палуба“ на пресидия.
Офицерът беше в официална униформа, при все че не бе служебно време и място; но от пръв поглед към вида и кройката на униформата му всеки би се уверил, че има пред себе си елегантен военен, който обича да се явява навсякъде и всякога нагизден. Изглеждаше, че той харесва своите златни нашивки и яркоцветно сукно, както паунът красивите си пера. От време на време прекъсваше разходката си, поглеждаше лачените ботуши и стойката на нозете си или втренчваше поглед в скъпоценностите, отрупали тънките му бели пръсти.
Не беше нито красавец, нито герой; но това не му пречеше да си въобразява, че е и едното, и другото — съчетание от Марс и Аполон.
А беше просто полковник от испанската армия и комендант на пресидия; защото човекът, който се разхождаше на асотеата, беше самият Вискара.
Макар и доволен от външността си, личеше, че н е е доволен от нещо друго. По лицето му имаше сянка, която не можеше да се разсее дори от вида на лачените ботуши и млечнобелите ръце. Някаква неприятна мисъл потискаше съзнанието му, като го караше да трепва неволно от време на време и да СЕ оглежда неспокойно.
— Ех, това беше само сън! — си казваше той. — Защо да мисля за него? Беше само сън!
Той бе навел глава, докато изричаше тия думи, а когато я вдигна пак случаят отведе погледа му към Nina perbiba. Не, не беше случаят; защото Nina perbiba. беше част от съня му, а очите само следваха мисълта.
140
Nina perdida (исп.) — изгубеното дете. Б. пр.