Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Махай се! — поисках да му викна. — Какво дириш тук? Не сме сторили нищо.
Сигурен ли си? — запитах се веднага.
Никой не заслужава да бъде убит.
— Нима?
Нова вълна се вдигна зад фигурата на брега. Разби се в поредица начупени огледала, които се свлякоха и сякаш обвиха човека. Той бе изличен. Когато вълната се оттегли, вече го нямаше — побягнал бе навярно на север по брега.
Обратно покрай лъвовата клетка в канала, край осиротелите прозорци на жената с канарчетата, край жилището ми с разхвърляния му креват.
— Готов ли си? — викна отвътре Констанс Ратиган.
Право да си кажа, помислих си, не съм.
Когато влязох, Констанс Ратиган рече:
— Ела да видиш старицата млада.
— Вие не сте стара — възкликнах.
— Не съм, то се знае. — Притича из стаята, изгаси лампите, разбухна възглавниците в средата на пода. — Твоята здравенячка пише книга, ще излезе догодина. Подводна гимнастика. Секс по време на отлива. Какви бикарбонати да изпиеш, след като си излапал местния футболен треньор. О, боже мой — ти пак се изчервяваш! Какво знаеш за жените?
— Не знам много.
— С колко си бил досега?
— С малко.
— С една — отгатна тя и трепна, когато кимнах. — И къде е тази вечер?
— В град Мексико.
— Кога се връща?
— След десет дни.
— Липсва ли ти? Обичаш ли я?
— Да.
— Искаш ли да й телефонираш и да си говорите цялата нощ, та гласът й да те опази от жената дракон?
— Не ме е страх от вас.
— О, и как още! Обичаш ли телесна топлина?
— Телесна ли?
— Топлина! Секс без секс. Прегръдки. Можеш да отдадеш на този отровен гущер консервирана топлинка и пак да си останеш добродетелен. Да ме притиснеш и да ме прегърнеш — като лъжица в лъжица. Гледай към тавана. Там става действието. Филми през цялата нощ, чак докато зората се сипне като утринна ерекция. Извинявай. По дяволите! Хайде сега, синко. Започваме!
Отпусна се върху възглавниците, повличайки и мен и същевременно натисна копчетата върху контролното табло, монтирано на пода. Изгаснаха и последните лампи. Шестнайсетмилиметровият апарат забръмча. Таванът се прошари от светлини и сенки.
— Гледай! Как ти се струвам?
Сочеше нагоре с хубавия си нос.
Констанс Ратиган, по-млада с двайсет и осем години, палеше цигара.
Долу, до мен, живата Констанс издухваше цигарен дим.
— Ама каква кучка съм била, нали? — прошепна тя.
Събудих се призори и не повярвах, че съм тук. Събудих се неописуемо щастлив, сякаш нещо прекрасно се беше случило в нощта. Разбира се, не бе станало нищо, просто бях спал сред тези многобройни пухкави възглавници, до жена, дъхава като шкафче с уханни подправки, и скъп паркет. Тя беше красив шах с резбовани фигурки, изложен на витрина в годините на детството. Бе нова спортна зала за девойки, изпълнена с недоловим дъх на прахоляк след партия тенис, полепнал по мургави бедра.
Извърнах се в сумрака.
Нея я нямаше.
Чух вълна да се плиска на брега. Прохладен вятър лъхна от френския прозорец. Седнах. Навътре в здрачното море видях ръка да се вдига и сваля, вдига и сваля. Гласът й ме повика.
Изтичах навън, гмурнах се и преди да я настигна, каталясах. Жалък слабак. Върнах се и седнах да я дочакам на брега. Най-сетне излезе и се надвеси над мен, този път съвсем гола.
— Боже! — възкликна. — Дори бельото не си е свалил. Какво става с днешните млади?
Гледах я захласнат.
— Как ти се виждам? Прилично тяло като за една стара императрица, нали? Хубав бюст, стегнати бедра, къдрав храсталак…
Но аз бях замижал. Тя се разсмя. После побягна, смеейки се. Протича по брега около половин миля и се върна, подплашила единствено чайките.
След малко по плажа се понесе ухание на кафе, примесено с мириса на прясно препечени филийки. Когато се довлякох вътре, тя седеше в кухнята само с грима, който бе нарисувала край очите миг преди това. Примигваше свенливо към мен, същинско ратайкинче от немите филми, подаде ми мармалад и печена филия и покри скута си със салфетка, уж да не ме смущава, докато я съзерцавах и закусвах. Върху зърното на лявата и гръд капна ягодово сладко. Видях това. Тя видя, че съм видял, и запита:
— Гладен ли си?
Което ме накара още по-припряно да мажа масло върху резена.
— Олеле, ясно — бягай да говориш с град Мексико.
Позвъних там.
— Къде си? — Подозрително запита Пег, на две хиляди мили оттук.
— В една телефонна будка, във Венеция и вали дъжд — отговорих.
— Лъжец! — каза Пег.
Беше права.
А после изведнъж това свърши.
Бе много късно или много рано. Бях като пиян от живота само защото тази жена си бе дала труда да ме забавлява с часове, да разговаря с мен в мрака чак докато слънцето, далече на изток, отвъд мъглите и ръмежа, се накани да се появи.