Време на презрение

— Можеш ли да се наядеш с илюзия?

— Не. Но можеш да погъделичкаш приятно снобския си вкус. Опитай.

— Хм… Наистина… Струва ми се по-вкусен от истинския…

— И не напълняваш — изрече гордо магьосницата, изстисквайки малко сок от един лимон над поредната лъжичка хайвер. — Мога ли да те помоля за чаша бяло вино?

— Заповядай.

— Филипа?

— Да?

— Говори се, че етикетът забранява тук да се правят заклинания. Може би щеше да е по-безопасно вместо илюзия за хайвер да измагьосаш само илюзия за вкуса му? Само усещането? Сигурно би могла…

— Разбира се, че мога да го направя. — Филипа Ейлхарт го погледна през кристала на чашата. — Конструкцията на това заклинание е по-проста дори от конструкцията на една тояга. Но ако бяхме получили само усещането за вкус, щеше да се изгуби удоволствието, което доставя самото действие. Процесът, съпровождащите го ритуални движения, жестове… Съпътстващият този процес разговор, контактът между очите… Ще те зарадвам с едно остроумно сравнение, искаш ли?

— Слушам и се радвам предварително.

— Бих могла да измагьосам и усещането за оргазъм.

Преди вещерът да успее да си възвърне дар словото, към него се приближи ниска и слаба магьосница с дълги, прави, сламеноруси коси. Позна я веднага — това беше същата онази дама с чехли от кожата на рогата агама и блуза от зелен тюл, която не можеше да скрие дори такива дребни подробности като малката бенка над лявата си гръд.

— Извинявайте — каза тя, — но съм принудена да прекъсна флиртчето ви. Филипа, Радклиф и Детмолд те канят на кратък разговор. Спешно е.

— Какво да се прави, щом е така — идвам. До после, Гералт. Ще пофлиртуваме по-късно.

— Аха! — изгледа го блондинката. — Гералт. Вещерът, по когото си е изгубила ума Йенефер? Наблюдавах те и изобщо не ми хрумна кой ли може да си. Това страшно ме измъчваше.

— Познати са ми този род мъчения — каза той и учтиво се усмихна. — Точно в момента изпитвам такова.

— Извинявай за гафа. Аз съм Кейра Мец. О, хайвер!

— Внимавай, това е илюзия.

— По дяволите, имаш право! — Магьосницата хвърли лъжицата сякаш това беше опашка от черен скорпион. — Кой е бил толкова нагъл? Ти? Умееш да създаваш илюзия за черен хайвер? Ти ли беше?

— Аз — излъга той, без да спира да се усмихва. — Аз съм майстор на магиите, който се прави на вещер, за да остане инкогнито. Нима мислиш, че Йенефер би се заинтересувала от най-обикновен вещер?

Кейра Мец го погледна право в очите и изкриви устни.

На шията й висеше медальон във формата на кръст „анкх“, обсипан с фианити.

— Може би искаш вино? — предложи Гералт, за да прекъсне неловкото мълчание. Опасяваше се, че шегата му не е била приета добре.

— Не, благодаря… колега магьоснико — изрече с леден глас Кейра. — Не пия. Не мога. Тази нощ възнамерявам да забременея.

— От кого? — попита, приближавайки се, приятелката на Сабрина Глевисиг, чиято коса беше боядисана в червено и която носеше прозрачна блуза от бял жоржет, украсена със стратегически разположени бродерии. — От кого? — повтори тя, невинно пърхайки с дългите си мигли.