През дебрите на Балкана

По този начин беше обсъждан всеки от предметите, като бяха давани такива преценки за тях, че ако можех, щях да прихна от смях. Исмиланецът тъкмо ставаше от пода, за да огледа жребеца ми, когато чух тропота от копитата на бавно приближаващ се кон. Мъжете също го чуха и просякът излезе пред вратата.

— Кой идва? — попита исмиланецът.

— Някакъв непознат — гласеше отговорът. — Един дребосък, когото никога досега не съм виждал. В същото време чух поздрава:

— Нехарак му барак! (Да е благословен денят ти!)

— Нехарак саид! (Щастлив да е и твоят ден!) Кой си ти?

— Идвам отдалеч.

— Откъде?

— От Асемнат.

— А накъде отиваш?

— В Гюмюрджина, с твое позволение.

— Много си учтив, но моето позволение изобщо не ти трябва.

— Учтив съм, защото бих желал и ти да си такъв. Искам да те помоля нещо.

— Казвай!

— Уморен съм и съм много гладен. Ще ми разрешиш ли да си почина в къщата ти и да похапна при теб.

— Не мога да ти дам храна, беден съм.

— Нося хляб и месо, ще дам и на теб от тях. Ще стигне за двама ни.

Бях много любопитен да чуя какво ще отговори сега просякът. Можете да си представите възторга ми, защото веднага познах гласа на чужденеца: беше на моя дребен, храбър хаджи Халеф Омар.

Къде ли е бил през нощта? Как се е озовал тук? По какъв начин беше узнал, че трябва да ме търси в тази посока? Такива и други подобни мисли минаваха през главата ми. Във всеки случай сигурно бе предположил, че съм слязъл тук, защото е видял вън коня ми.

Освен това просякът държеше в ръка дългата ми кама. Лесно можеше да се предположи, че я е взел от мен.

Страхувах се за приятеля си, но все пак ме обзе някакво чувство на сигурност. Халеф без колебание рискуваше живота си, за да ме спаси.

Исмиланецът беше станал. Той избута просяка настрана, застана на входа, огледа Халеф и изненадано каза:

— Какво виждам, чужденецо? Ти носиш копча?

— Ах! Познаваш ли този знак? — попита Халеф.

— Не виждаш ли, че и аз го нося?

— Виждам. Значи сме приятели.

— От кого получи копчето?

— Мислиш ли, че тайните трябва така бързо да се издават?

— Имаш право. Слизай от коня и бъди добре дошъл при нас, въпреки че влизаш в дом на тъгата!

— За кого скърбите?

— За един роднина на притежателя на тази колиба. Почина предишната нощ от апоплектичен удар. Трупът му е в ъгъла, а ние сме се събрали да прочетем молитвите.

— Аллах да му отреди радостите на рая! Казвайки това, явно Халеф беше слязъл от коня. После го чух да казва:

— Какъв хубав кон! Чий е този вран жребец?

— Мой — отвърна майсторът на оръжия.

— Завиждам ти. Този кон сигурно е потомък на кобилата на Пророка, която е била свидетелка, когато през нощта му се явили пратениците на Аллах.