Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Хубава работа, нали? — попита Мая Казахара, докато стоеше до мен във вагона на метрото. — Лесна е, заплащането не е лошо.
— Доста добро е — съгласих се аз и продължих да смуча лимоновия бонбон.
— Ще дойдеш ли с мен и следващия път? Можем да го правим по веднъж в седмицата.
— Защо не? — съгласих се аз.
— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината — рече Мая Казахара след кратко мълчание, сякаш внезапно й беше хрумнало нещо, — обзалагам се, че хората се страхуват да не оплешивеят, защото покрай това се сещат за края на живота. В смисъл, когато косата ти започва да пада, сигурно имаш чувството, че животът ти свършва… и ти си направил гигантска крачка по посока на смъртта, към Големия край.
Позамислих се над думите й.
— Със сигурност може да се възприеме и така — съгласих се аз.
— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината, понякога се питам какво е да умираш малко по малко през дълъг период от време. Как мислиш?
Не знаех накъде бие, затова наместих ръка върху дръжката във вагона и се взрях в очите на Мая.
— Можеш ли да ми посочиш пример какво разбираш под това „да умираш малко по малко“?
— Ами… не знам. Хванат си като в капан в мрака съвсем сам, нямаш нищо за ядене, нищо за пиене и малко по малко умираш…
— Сигурно е ужасно — отбелязах аз. — Болезнено. Ако мога да избирам, не бих искал да умра така.
— Но в крайна сметка, Господин Птицата с пружината, животът не е ли това? Не сме ли всички ние хванати като в капан някъде в мрака, взели са ни храната и водата и ние умираме бавно, малко по малко?…
Засмях се.
— Прекалено млада си, за да бъдеш такава… песимистка — казах аз, като употребих чуждицата.
— Песи… какво?
— Песимистка. В смисъл че гледаш само черната страна на нещата.
— Песимистка… песимистка… — заповтаря тя отново и отново на себе си чуждата дума, а после ме погледна сърдито. — Аз съм само на шестнайсет години — заяви Мая — и не знам много за света, но едно знам със сигурност. Ако аз съм песимистка, значи възрастните, които не са песимисти, са пълни кретени.
10.
Вълшебен допир
Пренесохме се в сегашната къща през есента на втората година от брака ни. Трябваше да напуснем апартамента в Коенджи, където бяхме живели дотогава, тъй като предстоеше ремонт. Търсехме евтино удобно жилище, но с нашите доходи не бе никак лесно да намерим. Когато разбра, вуйчо ми предложи да отидем в неговата къща в Сетагая. Беше я купил на младини и бе живял в нея десет години. Искаше да я събори и да построи нещо по-удобно, но според градоустройствения план нямаше право да вдигне къща, каквато искаше. Мълвеше се, че правилникът щял да бъде променен, и вуйчо ми чакаше това да стане, но ако междувременно държеше къщата празна, щеше излишно да плаща данък сгради, а ако пуснеше наематели, които не познава, щеше да си има главоболия, докато ги накара да се изнесат. От нас щеше да взима символичен наем — колкото да си покрие данъците, но пък настоя да се съгласим, когато му дойде времето, да напуснем къщата най-много до три месеца. Условието бе напълно приемливо за нас: частта с данъците не ни беше много ясна, ала веднага се възползвахме от възможността да живеем, пък било то и за кратко, в истинска къща и да плащаме наем колкото за апартамента (който наем при това беше много нисък). Къщата бе доста далеч от най-близката станция на метрото по линия „Одакю“, но кварталът беше тих и щяхме да имаме и свой малък двор. Макар и къщата да не беше наша, след като се нанесохме в нея, заживяхме с чувството, че вече си имаме истински „дом“.
Този мой вуйчо, който беше по-малък брат на майка ми, никога не ни притесняваше с нищо. Беше разбран човек, макар и непредсказуем. Беше любимият ми роднина. Завършил колеж в Токио и станал говорител в радио, но когато след десет години „му писнало“, напуснал радиостанцията и отворил заведение на Гинза. Било малко и почти аскетично, но бързо се прочуло благодарение на добрите си коктейли и след няколко години вуйчо вече имаше цяла верига от заведения и ресторанти. Всичките му заведения се радваха на огромен успех: вуйчо ми явно притежаваше живеца, нужен, за да въртиш бизнес. Веднъж, още докато следвах, го попитах защо всяко заведение, което отвори, е толкова успешно. Случвало се е някой ресторант на Гинза да се разори, вуйчо ми да отвори заведение на същото място и веднага да привлече клиентела. Защо ли? Той протегна към мен двете си длани — да ги видя.