Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Сега разбирам какво имаш предвид — казах аз.
— Освен това производителите на перуки държат и свои си фризьорски салони. Мият перуките и подкъсяват истинската коса на клиентите. Помисли само: не можеш да седнеш на стола на обикновен бръснар, да смъкнеш перуката и да кажеш: „Така и така, искам да ме подстрижете.“ Дори само от тези фризьорски салони приходите са огромни.
— Знаеш много — отбелязах с искрено възхищение.
Мъжът от категория Б до Мая слушаше захласнат разговора ни.
— Разбира се — потвърди тя. — Момчетата във фирмата ме харесват. Разказват ми какво ли не. Печалбите в този бизнес са огромни. Правят перуките в Югоизточна Азия, на такива разни места, където има евтина работна ръка. Дори взимат косата оттам, от Тайланд или Филипините. Жените си продават косата на фирмите за перуки. На някои места така изкарват пари за чеиз. Знае ли човек какво става на този свят! Гледаш някого до теб, а той може би носи косата на някоя индонезийка.
Ние с мъжа от категория Б огледахме инстинктивно другите във вагона.
Отбихме се във фирмата в Шимбаши, за да вземем плик, в който имаше бланки за проучването и моливи, фирмата уж държеше втория по големина пазарен дял, но бе много потайна, на входа нямаше дори табела, така че клиентите да не се притесняват, когато влизат и излизат. Името на фирмата не бе написано нито върху плика, нито върху бланките. В отдел „Проучване на пазара“ попълних регистрационен формуляр за наемно лице на плаващо работно време, в който посочих името, адреса, образованието и възрастта си. Вътре във фирмата бе невероятно спокойно. Никой не крещеше по телефона, никой не блъскаше със запретнати ръкави по клавиатурата на компютъра. Всички бяха облечени спретнато и си гледаха тихо и съсредоточено работата. Както би могло да се очаква, нямаше плешиви мъже. Някои може би дори носеха изделието на фирмата, но лично аз не успях да ги разпозная. От всички фирми, които съм посещавал, тази ми се видя най-странната.
Отидохме с метрото до Гинза. Бяхме подранили, бяхме и гладни, затова отскочихме да хапнем по един хамбургер.
— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, ако беше плешив, щеше ли да носиш перука? — попита Мая Казахара.
— Чудя се — отвърнах аз. — Не обичам нещата, които отнемат време и създават главоболия. Ако започна да оплешивявам, вероятно няма да предприема нищо.
— Чудесно — одобри момичето и избърса с хартиената салфетка кетчупа по устата си. — Така и трябва. Плешивите изобщо не изглеждат чак толкова зле, колкото си мислят. Лично аз съм на мнение, че излишно се травмират.
— Чудя се — повторих аз.
Следващите три часа седяхме на входа на метрото при сградата на „Вако“ и броихме плешивите мъже, които минаваха. Да гледаш отгоре хората, които слизат в метрото и се качват по стълбите, бе най-точният начин да определиш степента на плешивост на една или друга глава. Мая Казахара казваше „А“, „Б“ или „В“, а аз записвах. Очевидно го беше правила много пъти. Нито веднъж не се запъна, не се поколеба и не се поправи, причисляваше всяка глава към съответната категория много бързо и точно, като изричаше буквите тихо и отчетливо, та минувачите да не я усетят. Ако наведнъж минеха много плешиви глави, момичето трябваше да изстреля като картечница буквите: „ВВБАБВ-ВААВВБББ.“ По едно време при нас дойде изискано облечен старец (с буйна снежнобяла коса) — да види какво правим.
— Извинявайте — рече ми той след малко, — но разрешете да попитам какво всъщност правите?
— Проучване — отговорих аз.
— Какво проучване? — продължи да любопитства дядката.
— Социологическо — уточних аз.
— ВАВАБВ — намеси се Мая Казахара.
Изисканият старец не бе никак убеден, но продължи да ни наблюдава, докато накрая се отказа и си тръгна.
Когато часовникът отсреща даде знак, че е станало четири часът, ние приключихме с проучването и се върнахме в закусвалнята да пийнем по кафе. Работата уж беше лека, а установих, че вратът и раменете ми, кой знае защо, са вдървени. Вероятно бе заради потайността на онова, което правехме, заради гузното чувство, че броя толкова подло плешивите мъже. Забелязах, че през цялото време, докато се връщахме с метрото в управлението на фирмата в Шимбаши, аз по инерция вписвам всяка плешива глава в категория А, Б или В, и от това насмалко да ми се доповръща. Опитах се да спра, но явно бях набрал инерция. Предадохме бланките с проучването и си получихме възнаграждението — доста добро за времето и усилията, които бяхме вложили. Подписах се във ведомостта и прибрах парите в джоба си. Взехме с Мая Казахара метрото до Шинджуку, а оттам по линия „Одакю“ се прибрахме. Вече бе започнал най-натовареният час. За пръв път от доста време се возех в препълнен влак на метрото, но това не ме изпълни с особена носталгия.