Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Имам вълшебен допир — обясни без помен от шеговитост.
Това бе единственото, което каза.
Може би наистина имаше „вълшебен допир“, но освен това притежаваше дарбата да изнамира способни хора, които да му работят. Плащаше им високи заплати и се отнасяше с тях добре, а те не жалеха сили. „Щом се уверя, че съм случил на човек, му слагам в ръцете пачка банкноти и го оставям да си върши работата — обясни ми веднъж вуйчо. — Трябва да си харчиш парите за нещата, които се купуват с пари, и да не се притесняваш дали ще спечелиш, или ще загубиш. А силите си да пестиш за нещата, които не се купуват с пари.“
Ожени се късно. Задоми се чак след като постигна финансов успех, някъде на четирийсет и пет години. Взе за жена една разведена, три-четири години по-млада от него, и тя доста заможна, това също спомогна много за успеха на брака им. Вуйчо никога не ми е казвал как се е запознал с нея и знам за тази жена единствено това, че е мила, от добро семейство. Нямаха деца. Очевидно тя нямаше деца и от първия брак, което вероятно е станало причина да се разведе. При всички положения, когато бе на около четирийсет и пет години, вуйчо може и да не беше богаташ, но вече не му се налагаше да превива гръб, за да изкарва пари. Освен печалбите от ресторантите и заведенията имаше доходи от наемите на няколкото къщи и апартаменти, които притежаваше, и от постоянния дивидент на акциите си. Всички в рода се славеха с уважаваните си професии и със скромния начин на живот, затова бяха склонни да възприемат вуйчо като черната овца в семейството, той обаче никога не бе и копнял да общува с роднини. Но аз му бях единственият племенник и вуйчо проявяваше известна загриженост към мен, особено след като мама почина, когато бях първи курс в колежа, и аз се скарах с баща си, който се ожени повторно. По времето, когато бях самотен беден студент в Токио, вуйчо често ме канеше на вечеря в някой от ресторантите си по Гинза.
Сега двамата с жена му живееха в апартамент на хълм в Азабу, не им се занимаваше да поддържат къща. Вуйчо ми не беше по разкоша, но все пак имаше хоби: да купува редки автомобили. Държеше в гаража си един ягуар и едно алфа ромео, и двете почти антики, поддържани изключително добре и чисти като новородени пеленачета.
Докато говорехме по телефона с вуйчо ми за нещо друго, се възползвах от случая да го попитам какво знае за семейството на Мая Казахара.
— Казахара ли? — той се позамисли. — За пръв път ги чувам. Навремето, докато живеех там, бях ерген, никога не съм общувал със съседите.
— Всъщност ме интересува къщата срещу тяхната, празната къща от другата страна на уличката, гледано от задния им двор — поясних аз. — Доколкото разбрах, там е живял някакъв Мияваки. Сега пустее.
— А, Мияваки ли! Разбира се, че го познавам — възкликна вуйчо ми. — Имаше няколко ресторанта. Един и на Гинза. Срещали сме се няколко пъти по работа. Да ти призная, заведенията му не бяха нищо особено, но се намираха на добри места. Мислех, че се справя добре. Свестен човек, но си беше от ония, изнежените богаташки синчета. Никога не му се беше налагало да работи много или може би не разбираше от заведения, но те така и не се разраснаха. Някой го подлъга със съмнителни акции на фондовата борса и му взе всичко, което притежаваше: къща, земя, заведения, всичко до шушка. И то в най-неподходящото време. Мияваки тъкмо щял да отвори нов ресторант и бил теглил заем, гарантиран с къщата и земята. Тряс! Всичко отишло на кино. Май имаше две дъщери на колежанска възраст.
— Оттогава къщата пустее.
— Наистина ли? Предполагам, че е сложен запор върху цялата му собственост, нещо от тоя род. По-добре се откажи от тая къща, дори и да ти я предлагат много изгодно.
— Кой? Аз ли? — прихнах. — Изобщо не мога да си позволя такава къща. Но защо?
— Когато купих моята, ходих да оглеждам и онази. Там има нещо гнило.
— В смисъл призраци ли?
— Може и да не са признаци, но никога не съм чувал нищо добро за къщата — отговори вуйчо ми. — До края на войната там е живял някакъв доста известен военен, полковник не знам кой си, наистина елитен офицер. Войските под негово командване в Северен Китай били удостоени с всички възможни почести, но извършили и много зверства: избили петстотин военнопленници, накарали десет хиляди селяни да им работят, докато половината паднали мъртви, ето такива неща. Бяха плъзнали какви ли не слухове, не знам кое е вярно и кое не. Точно преди края на войната го върнали в Япония, така че бил тук по време на капитулацията и от развоя на събитията разбрал, че едва ли ще му се размине и ще го съдят като военнопрестъпник. От военната полиция обикаляли и откарвали всички, които си били разигравали коня в Китай: генерали, висши офицери. Нашият човек нямал намерение да се изправя пред съд. Не искал да става за посмешище и за капак да увисне на бесилото. Решил сам да сложи край на живота си, но да не го допусне. Та когато един ден видял как пред къщата му спира джип на военната полиция, на мига си пръснал черепа. Предпочитал да си разпори стомаха, както някогашните самураи, но нямал време за такива неща. Жена му пък се обесила в кухнята, за да „придружи“ съпруга си в смъртта.