Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
— На друго място може би, но тук, както в Сардиния и Корсика, нещата не са толкова прости. Мисля, че знам отговора, но все пак да попитам: има ли начин да ви убедя да си тръгнете? Тази вечер, преди Бианко да е предприел нещо?
Сам и Реми се спогледаха, инстинктивно отгатвайки мислите на другия.
— Благодаря, но трябва да продължим докрай — каза Сам от името на двамата.
Умберто мрачно кимна:
— Така и предполагах.
— Но не искаме да поставяме двама ви с Тереза в опасност. Ако ни упътиш…
Умберто вече се беше надигнал.
— Глупости! Чакайте тук!
Влезе в къщата и след минута излезе с кутия за обувки.
— Това ще ви трябва — каза той, като им я подаде.
Вътре Сам намери деветмилиметров пистолет „Лугер“ от Втората световна война с два пълнителя.
— Баща ми го взел от офицера от Гестапо, който екзекутирал чичовците ми. Както баща ми се изразяваше, онзи без друго вече не можел да го използва.
Умберто се усмихна мрачно и намигна.
— Не можем да го приемем — каза Сам.
— Естествено, че можете. Когато приключите тук, ще ми го върнете. Освен това, имам още един. Баща ми си го е бивало. Хайде, време е да тръгваме!
Глава 25
Гробището, в което Ивет бе преместила тленните останки на Лоран, нямаше име, но съществуваше от стотици години, още откакто Елба била френски протекторат. Нямаше го и на картите.
Взеха „Ланчиа“-та и поеха по главния път към покрайнините на селото, после завиха на север към планините. Слънцето вече беше залязло. След десет минути Умберто се обади от задната седалка:
— Спрете колата, моля!
— Какво има? — попита Сам.
— Просто спри, моля те!
Сам спря и изгаси фаровете. Двамата с Реми се обърнаха към Умберто, който триеше чело.
— Направих нещо ужасно — продума той.
— Какво?
— Водя ви към капан.
— За какво говориш?
— Днес следобед Бианко е бил в дома ми. Тереза ми се обади. Заплашил да ни убие, ако не му помогнем.
— Защо ни го казваш?
— Пистолетът… Баща ми го взел от друг човек, който заплашвал семейството и приятелите му. Сигурен съм, че той също се е страхувал, но се е борил. Аз трябва да направя същото. Съжалявам!
Сам и Реми замълчаха за няколко минути, после Реми каза:
— Ти ни каза. Това е достатъчно. Причакват ли ни?
— Не, но идват насам. — Той погледна часовника си. — Трийсет минути, не повече. Аз трябва да ви оставя да отворите криптата и да вземете това, за което сте дошли, а после те ще го вземат от вас и, предполагам, ще ви убият. Вероятно мен също.
— Колко са? — попита Сам.
— Не знам. — Умберто извади резервния пълнител за собствения си „Лугер“ и го подаде на Сам. — Куршумите в твоя са халосни.
— Благодаря, но защо изобщо ни даде пистолета?
— Исках да спечеля доверието ви. Надявам се да ми простите.
— След около час ще разбереш. Ако ни предадеш…
— Имате разрешението ми да ме застреляте!
— Ще го запомня — каза Сам, като го гледаше право в очите.
— Ами Тереза? — попита Реми. — Тя няма ли…
— Вече е заминала — отговори Умберто. — Имам братовчеди в Ниспорто, те ще се погрижат за нея.
— Имаме сателитен телефон. Обади се в полицията.
— Няма да стигнат навреме — поклати глава италианецът.
— Можем да обърнем или да продължим и да се опитаме да свършим работа и да се махнем, преди да са дошли.
— Има само два пътя и съм сигурен, че Бианко наблюдава и двата.
Реми погледна към Сам.
— Нищо не казваш.
— Мисля.
Инженерът в него търсеше елегантно решение, но той бързо осъзна, че в тази ситуация няма място за много мислене. Също както при първия си сблъсък с Архипов в моргата за котли, нямаха нито време, нито ресурс за сложни планове.
— Съдбата помага на смелите — каза накрая той.
— О, не…
— Дръзновените печелят — добави Сам.
— Знам какво значи това — въздъхна Реми.
— Какво? — не разбра Умберто. — Какво става?
— Ще решаваме в крачка.
Сам запали колата, включи на скорост и потегли.
Стигнаха до гробището. То се намираше на обрасла с плевели ливада, заобиколена от трите страни с хълмчета, покрити с борове и корков дъб. Не беше голямо — площта му беше едва около един акър. Беше оградено с ограда от ковано желязо, висока до кръста и отдавна покрита с ръжда и увивни растения. Сякаш в помощ на вечерната задача ливадата беше покрита с ниска мъгла, виеща се над надгробните камъни и криптите. Небето беше ясно с ярка пълна луна.