Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
Ако не беше Наполеон, никой нямаше да е чувал за Елба, което според Сам и Реми беше срамота, понеже островът си имаше своя собствена уникална история.
Елба беше видяла немалко нашественици и завоеватели — етруски, римляни, сарацини. През единайсети век попаднала под егидата на Република Пиза. След това сменила владетелите си няколко пъти — къде с продажби, къде с анексии, за да свърши като протекторат на Италия през 1860 г.
Реми щракна още няколко снимки, после се качиха в колата и продължиха.
— Къде точно е бил Наполеон по време на изгнанието си? — полюбопитства Сам.
Реми прелисти пътеводителя, изпъстрен с листчета и бележки.
— В Портоферайо, на северния бряг. Имал две къщи: Вила Сан Мартино и Вила дей Мулини. Разполагал със свита от шестстотин до хиляда души и сам си присвоил титлата император на Елба.
— Присвоил си я или са го зашлевили през лицето с нея? След като голяма част от Европа е била в ръцете му, „император на Елба“ звучи доста подигравателно.
— Прав си. Още един интересен факт. Преди да замине за Елба, Наполеон се опитал да се отрови.
— Шегуваш се!
— Явно е държал отрова в малко шишенце, което носел на шията си — коктейл от опиум, беладона и кукуряк. Забъркал я, преди да поеме към Русия.
— Не е искал да попадне в лапите на казаците.
— Разбираемо. Те и досега не го харесват. Както и да е, изпил я, но отровата вече била на няколко години и била отслабнала. Цяла нощ се гърчил от болка на пода, но оживял.
— Реми, ти си богиня на познанието!
Без да му обръща внимание, тя продължи да чете:
— Това, за което историците не могат да постигнат съгласие, е как точно е избягал. По целия остров били разположени френски и пруски стражи, а близо до брега постоянно патрулирал британски кораб.
— Хитър дявол е бил Наполеон!
— Кола зад нас — каза Сам няколко минути по-късно. Реми се обърна и погледна през задното стъкло. На половин миля по-долу по планинския път се движеше кремаво „Пежо“. Изчезна от погледа им зад хълма и после пак се появи.
— Доста бърза.
Откакто напуснаха Бахамите, Сам и Реми бяха постоянно нащрек дали някой не ги следи, но до тук всичко беше наред. Проблемът на такъв малък остров като Елба беше, че входните пунктове са малко на брой, а богатството на Бондарук отваряше много врати пред хората му навсякъде по света.
Сам стисна здраво кормилото, местейки постоянно поглед от пътя пред себе си към огледалото за обратно виждане.
След няколко минути „Пежо“-то се появи зад тях и се приближи на няколко метра до задната им броня. Отражението на слънцето не позволяваше да видят хората вътре, но Сам все пак различи две фигури. И двете мъжки.
Той подаде ръка през прозореца и им даде знак, че могат да го задминат.
Но „Пежо“-то не се отлепваше от бронята им. После обаче внезапно се изнесе и започна да ускорява. Сам стегна крака си, готов да натисне спирачката. Реми погледна през прозореца; банкетът беше много тесен, след него идваше дълбока пропаст. Сто и петдесет метра по-долу пасяха кози, прилични на мравки. Колата се отклони леко вдясно и по вратата затропаха камъчета. Сам я върна на пътя.
— С колан ли си? — попита той, стиснал зъби.
— Да!
— Къде са?
— Идват!
„Пежо“-то се изравни с вратата на Сам. На мястото до шофьора седеше мургав мъж с извити мустаци, който гледаше право в него. Кимна веднъж любезно, после моторът изръмжа и колата изчезна напред след завоя.
— Приятелчета — издиша шумно Реми.
Сам отпусна хватката си около кормилото.
— Колко остава още?
Реми отвори картата и проследи пътя с пръст.
— Пет-шест мили.
Пристигнаха късно следобед. Кацнало на хълмовете на Монте Капанело и обградено от гори от борове и хвойна, селцето Рионел Елба с население деветстотин души се гушеше под сенките на замъка Волтерайо от единайсети век. В очите на Сам и Реми то беше образец за средновековно тосканско селце с тесни калдъръмени улички, сенчести пиаци и каменни балкони, отрупани с орхидеи и лавандула.
— Тук пише, че Рионел Елба е минната столица на Тоскана. Продължават да откриват кариери от времето на етруските.
Паркираха близо до килията на Санта Катерина и слязоха. Ивет им каза, че Умберто Чиприани мъжът, с когото трябваше да установят контакт, е помощник-уредник в Музея на минното дело. Реми се ориентира по картата и след десет минути застанаха пред музея.