Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Капитан Нери — провикна се Филип. — Опънете ветрилата. Ще ударим втория кораб. Това е заповед!
Маневрата им отне близо шест часа и не донесе нищо. Атакуваха срещу слънцето. Заслепените артилеристи стреляха лошо, на борда им попаднаха три гюлета и когато отново го удариха на бягство, екипажът беше намалял наполовина. С него и Белиот сега на борда имаше общо единадесет души. До вечерта още двама умряха от раните си.
На следващия ден унищожиха с артилерията си един търговски платноход, който плуваше тромаво като гемия и едва когато морето блесна оранжево от хилядите плуващи портокали, Спидер си даде сметка, че се държи като луд. Питейната вода беше на свършване, екипажът жалък, гюлетата преполовени. Безсмислено беше да се шляе на синьо дъно. Трябваше да потърси пристанище, да възкреси силата на флойта и отново да опита късмета си.
— Неапол — каза Зигфрид. — В Италия няма по-удобно пристанище за кораб като нашия.
— С какъв флаг ще влезем в залива?
— Няма значение, стига да не е отоманският.
Неапол беше кралство, но повече приличаше на казан за расо смешение. По хълмовете му блестяха ослепителни дворци, но из пристанищните кръчми беше сбрана изметта на света и Белиот с лекота подбра петнадесетина наемни моряци. Десетина дни по-късно отново бяха в Източното Средиземноморие. Започваше майската смяна на времето. Заваляха дъждове, излезе вълна, а когато духна от Африка и започнаха бурите, Зигфрид Нери нагази в Егейско море и потърси завет между островите. Докато времето се стабилизира, флойтът се въртеше из южните Додеканези, но когато излязоха в открито море, малшансът ги затисна отново. Зигфрид хвърли куките на един тумбест кочерм, но в сутрешната мъгла нито той, нито Спидер бяха забелязали военния му ескорт. Отрязаха абордажните куки и побягнаха панически, но екипажът наброяваше шест души по-малко. Три дни по-късно Фортуна отново наклони везните в полза на Отомания. Поддал се на суетата си, Спидер свали Зигфрид от квартердека и сам пое командването. „Щом Белия дявол е могъл да бъде пиратски капитан, значи пиратът в мен е наследствен!“
Освен добра наследственост обаче в морето се искаше и нещо друго, което, изглежда, никой не притежаваше на този борд. Спидер нападна една гемия край сирийския бряг, но срещна такава съпротива, че след третия опит за абордаж и след като загуби още петима моряци, обърна носа към либийска Сидра. Зигфрид Нери отново пое командването, а Филип Авалов легна в каютата си болен и от ярост, и от нарастващото като лавина чувство за малоценност. Нещо ставаше с него. Би се на страната на Чарлс Стюард, но Кромуел принуди всички, които искаха да запазят главите си, да търсят спасение на Континента. При Валенщайн съдбата му беше същата. Преди да се влее в конните му корпуси, старият авантюрист беше завладял половината Европа, беше спечелил стотици битки, беше преминал през стените на десетки, считани за непревземаеми градове. С появата на Спидер започна и залезът на принца. Густав Адолф го разби при Кил, преследва го до стените на Прага, където Спидер смъкна хералдическия му знак и побягна при шведите… Сега завършваше с бягство четвъртата си война… „Не! — скърцаше вътрешният му глас. — Когато екипажът забрави неудачите и раните заздравеят, отново ще вдигна ръка срещу султана!“
Застанал на квартердека, загледан в приближаващия се африкански бряг, княз Филип Авалов намери начин да оправдае налудничавото си поведение из затворените морета. „Аз воювам с Отомания!“ — произнесе гласно той. Обърна се бързо. Никой не беше чул тази глупост, дори Наум Белиот, който, застанал на няколко крачки от него, пикаеше през левия борд в древното море на елините.
Зоя беше двадесетгодишна хърватка и вече втора година робиня в дома на халифа. Беше руса, синеока, бяла като англичанка, но за разлика от островните блондинки тенът й не напомняше парче лед, напротив, в него имаше някакъв особен мат, който го омекотяваше. Имаше го и в очите й, които никога не ставаха сиви като на англичанките, каквато и светлина да паднеше в тях, нито добиваха теменужения нюанс на Алика, цвят толкова ненаситен и бездънен, колкото ненаситни и бездънни бяха слабините на снаха му.
Спидер се изправи и посрещна Зоя. Безцеремонният му нрав не го задължаваше да крие възхищението си, напротив, когато застана очи в очи с нея и протегна ръка за ръката й, с другата даде знак на сарацина да отведе останалите, Зоя го гледаше спокойно, дишането й беше равно и кротко, макар че лицето му се жареше от горещ дъх, примесен с аромат на мента.