— От Соня е. Пише, че са й дали разрешение да ни посети по време на празниците.
Отпъждам чувството за вина, придружаващо новата ми лъжа. Всъщност лъжата е само частична. Вече говорих с леля Върджиния да поканим Соня и Луиса за ваканцията.
Лицето му грейва.
Сгъвам писмото и го връщам обратно в плика, а в сърцето ми се пробужда лека надежда.
— Така е, Хенри. Наистина е страхотно.
17.
— Много ли се вълнуваш, Лия? — прозвучава зад мен гласът на Хенри, докато се взирам навън през прозореца на салона в очакване на каретата.
Обръщам се към него.
— Божичко! За кой ли път ще ти повторя — да! Макар че, като съдя по това колко пъти ми задаваш един и същи въпрос, ми се струва, че ти си по-развълнуван и от мен!
Той се изчервява, ала не се опитва да скрие усмивката си, която започва от устните му и се разширява към очите. Хенри е в положение, в което лесно може да се забрави, че е само десетгодишен, но забелязах как гледаше Соня, когато тя бе на чай у дома, и съм сигурна, че желае да я види отново.
Обръщаме се пак към прозореца и в същия миг каретата се появява по обточената с дървета алея. Забравям, че вече съм на шестнайсет години и че би трябвало да реагирам по-сдържано от Хенри.
— Пристигнаха! — викам аз и се втурвам към парадния вход, отварям вратата и нетърпеливо очаквам Луиса и Соня да слязат от каретата с помощта на Едмънд.
Сама ще посрещна гостите си. Леля Върджиния е заета с Маргарет, а Алис, още по-кисела от новината, че съм включила Соня и Луиса в празненствата у дома, вероятно се е отправила на една от своите дълги разходки из полето.
Луиса подскача нагоре по стълбите като пале, изпълнена с искрено въодушевление, и ме разсмива, при което слагам облечената си в ръкавица ръка на устата.
— Не мога да повярвам, че госпожица Грей ме пусна да дойда! Мислех си, че ще трябва да прекарам още един Ден на благодарността в мрачната трапезария на „Уиклиф“. Ти ме спаси!
Заразява ме със смеха си и аз усещам собствения си кикот да бълбука в гърлото ми.
— Глупости! Много се радвам, че и двете вече сте тук.
Навеждам се и я целувам по хладната буза, а когато Соня изкачва и последното стъпало, целувам и нея.
— Готови ли сте за началото на празника?
Соня се усмихва, сиянието на усмивката й оцветява сивия ден.
— О, да! Последните дни не съм на себе си! Мислех, че ще подлудя госпожа Милбърн!
Въвеждам ги в къщата, а душата ми ликува от перспективата да прекарам идните три дни с тях, както и от надеждата, че заедно можем да намерим ключовете. По време на обяда весело се смеем, после се настаняваме в салона — сити и щастливи. Леля Върджиния е достатъчно любезна да не пуска Хенри в стаята, за да се наговорим на спокойствие. Сегиз-тогиз той наднича иззад ъгъла, спира замисления си поглед върху Соня, но ние се правим, че не го забелязваме. Говорим и се смеем и за миг ми се струва, че сме най-обикновени момичета. Че мислим единствено за рокли, книги и приятни млади мъже. Едва когато Луиса вдига глава и поглежда към камината, аз се сещам защо сме се събрали.
