Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Спирам по средата на изречението си и оставям мисълта си недовършена, тъй като в главата ми се заформя една идея.
— Като стигнем до какво? Боже мой, Лия! Ако не се сбогуваме в най-скоро време, ще замръзна!
Кимам с глава и вземам решение.
— Ние трите трябва по-дълго да сме заедно. Стигаме до това, нали? Остави всичко на мен. Аз ще се погрижа.
Двете със Соня се сбогуваме и преди да стигна до каретата, усещам, че някой ме докосва по ръката.
— О, извинявай, но би ли… — останалата част от изречението ми убягва, защото се обръщам, за да дръпна ръката си и виждам пред себе си лицето на Джеймс.
— Лия — казва той, а в очите му забелязвам непознат досега блясък. Нещо подобно на гняв, ако трябва да го формулирам по-точно.
— Джеймс! Какво…? — оглеждам улицата, като търся някакво обяснение за присъствието си в града. — Какво правиш тук?
— По една случайност аз живея в града. Всъщност едва ли има ден, в който да не обикалям из улиците по някоя работа — проблясват очите му. — Но затова пък ти живееш доста надалеч.
Думите му карат кръвта ми да кипне и аз отново усещам натиска на пръстите му, сключени около китката на ръката ми. С усилие издърпвам ръката си от неговата. После отстъпвам назад, а гневът пали страните ми.
— Да не искаш да си седя вкъщи като послушно момиченце? Това ли искаш? Да взема иглата или да се притеснявам, че слънцето е напекло лицето ми? О, ти си просто… просто… Уф!
Очите ми блестят от гняв. Ала само след миг той поклаща глава и свежда поглед към земята.
— Разбира се, че не го искам, Лия. Не, разбира се.
Млъква и погледът му се премества към Едмънд. Ако бях срещнала не Джеймс, а някой друг, Едмънд отдавна да ме е накарал да се кача в каретата. Но сега той само ме поглежда и смутено свежда очи. Гласът на Джеймс, вече много по-мек, отвлича мислите ми от Едмънд.
— Нима не разбираш загрижеността ми? Ти стана… отдалечи се от мен след смъртта на баща си. Знам, че беше удар за теб, но не спирам да си мисля, че има и още нещо, което ни отдалечава един от друг. А сега… така де, скиташ из града без придружителка и е някакви хора, които не познавам, а…
Зяпвам от изненада.
— Следил си ме? Проследил си ме по улиците?
Той клати глава.
— Не е точно така. Бях в библиотеката и те видях да излизаш. Не познавам нито жената, нито момичето, с които беше. Не си ми споменавала за никакви нови познанства. Стана без да мисля, разбра ли? Просто тръгнах след теб, воден от любопитство и… ами и от тревогата от твоето странно поведение напоследък. Нима не разбираш защо съм бил принуден да постъпя така?
Думите му ме засягат дълбоко. Усещам болката му и не мога да отрека казаното от него. Държала съм го настрана, не съм му разказала за пророчеството, дори когато навлизах все по-дълбоко в неговата тайна. Нима на негово място аз също нямаше да се тревожа? Нима нямаше да искам да сторя всичко по силите си, за да си обясня поведението на любимия?
Поемам си дълбоко въздух и гневът ме напуска. Не го искам, предпочитам да усещам как кръвта ми пулсира в жилите и придава нов привкус на емоциите ми. Безнадеждността ми нараства все повече и аз не мога да открия начин, за да примиря ролята и задълженията си в пророчеството с любовта си към Джеймс.
Вземам ръката му в своята и го поглеждам в очите.
— Ти, разбира се, си прав, Джеймс. Много съжалявам.
Той объркано клати глава. Не извинение е чакал от мен.
— Защо не ми говориш? Вече не те ли е грижа за мен?
— Разбира се, че ме е грижа, Джеймс. Това няма никога да се промени. Това… — махам с ръка към улицата аз. — Днешното ми пътуване няма нищо общо с твоята личност и с любовта ми към теб.
Мъча се да го разведря. Устните ми се разтягат в усмивка, но аз се чувствам странно, сякаш съм наложила неискрена гримаса на лицето си, която не ми приляга, ала не мога да сторя нищо по-добро от това. Решавам да се придържам към истината колкото е възможно повече.
— Просто излязох с приятелка от „Уиклиф“, това е. Тя има позната — една жена, веща в магьосничеството, и…
— Магьосничество ли? — повдига вежди той.
— О, не е кой знае какво! — пропъждам любопитството му аз. — Не ми ли вярваш? Проявих интерес и приятелката на Соня ни предложи някои книги по въпроса, нищо повече.
Поглеждам отново към Едмънд, който изважда джобния си часовник и настойчиво ме фиксира с очи.