Проклятието над Прогонващия духове

- Алис! - изкрещях, взирайки се слисано в отворената порта. - Какво си направила?

Тя вдигна поглед към мен с блеснали от сълзи очи.

Ключът беше още в ключалката. Гневно го грабнах и го пъхнах обратно в джоба на бричовете си, заравяйки го дълбоко в железните стружки.

- Хайде! - процедих, прекалено вбесен, за да говоря. - Трябва да се измъкнем оттук.

Протегнах лявата си ръка, но тя не я пое. Вместо това притисна своята, окървавената, към тялото, и погледна надолу към нея, трепвайки от болка.

- Какво е станало с ръката ти? - попитах.

- Нищо особено - отвърна тя. - Скоро ще е съвсем добре. Сега всичко ще бъде наред.

- Не, Алис - отвърнах, - няма. Сега цялото Графство е в опасност, заради теб.

Дръпнах леко здравата й ръка и я поведох надолу по тунела, докато стигнахме до реката. Досами водата тя издърпа ръката си от моята, а аз не заподозрях нищо. Просто пресякох бързо. Едва когато стигнах до другата страна, погледнах назад и видях Алис все още да стои там, загледана надолу към водата.

- Хайде! - извиках. - Побързай!

- Не мога, Том! - извика в отговор Алис. - Не мога да пресека!

Сложих свещта долу и се върнах за нея. Тя се дръпна, но аз я сграбчих. Ако беше започнала да се бори, изобщо нямаше да имам шанс, но в момента, в който ръцете ми я докоснаха, тялото на Алис се отпусна и тя падна върху мен. Без да губя време, прегънах колене и я вдигнах на рамо, така, както бях виждал Прогонващия духове да носи вещица.

Разбирате ли, нямах съмнение. Щом не можеше да пресече течаща вода, значи Алис се беше превърнала в това, в което Прогонващия духове винаги се беше боял, че ще се превърне. Замесването и с Изчадието най-сетне я накара да мине на страната на мрака.

Една част от мен искаше да я остави там. Знаех, че Прогонващия духове щеше да стори тъкмо това. Но аз не можех. Вървях против волята му, но трябваше да го направя. Тя все още си беше Алис и бяхме преживели заедно много неща.

Макар да бе лека, все пак беше доста трудно да прекося реката с нея на рамо, и се мъчех да пазя равновесие по камъните на брода. Това, което влошаваше положението, бе фактът, че щом тръгнах да пресичам, Алис взе да вие жално, сякаш я измъчваха.

Когато най-сетне стигнахме другата страна, аз я свалих отново на крака и вдигнах свещта.

- Хайде! - казах, но тя просто стоеше там разтреперана и трябваше да хвана здраво ръката й и да я влача със себе си, докато стигнахме до стъпалата, които водеха нагоре към избата.

Щом се върнахме там, оставих свещта на пода и седнах на ръба на стария килим. Този път Алис не седна. Просто скръсти ръце и се облегна на стената. Никой от нас не проговори. Нямаше нищо за казване и бях твърде зает да мисля.

Бях спал дълго и преди съня, и след него. Отидох да надникна от вратата към горния край на стълбите за избата и видях, че слънцето тъкмо клони към заник. Щях да изчакам още половин час, а после да тръгвам. Отчаяно исках да помогна на Прогонващия духове, но се чувствах напълно безсилен. Болеше ме дори да си помисля за онова, което щеше да му се случи, но какво можех да направя срещу десетки въоръжени мъже? А нямаше да отида до хълма с фара само за да гледам изгарянето. Не можех да понеса това. Не, отивах у дома да видя мама. Тя щеше да знае какво трябва да правя по-нататък.

Може би животът ми като чирак на гонител на духове беше приключил. Или тя можеше просто да предложи да замина на север от Кастър и да си намеря нов господар. Беше трудно да знам какво би ме посъветвала да направя.

Когато прецених, че е време, издърпах сребърната верига изпод ризата си, където я бях вързал, и я прибрах обратно в торбата на Прогонващия духове при наметалото му. Както казва винаги татко: „Ако не прахосваш, няма и за липси да се ядосваш!“. Така че освен това върнах на местата им в торбата солта и желязото - толкова, колкото успях да измъкна от джобовете на панталона си.

- Хайде - казах на Алис. - Ще те измъкна.

И така, наметнат с наметалото си и носейки торбата и тоягата, аз се качих по стъпалата, после използвах другия си ключ, за да отключа задната врата. Щом излязохме в двора, я заключих отново зад нас.

- Сбогом, Алис - казах, обръщайки се да си тръгна.

- Какво? Не идваш ли с мен, Том? - запита настойчиво Алис.

- Къде?

- На изгарянето, разбира се, за да намерим Инквизитора. Той ще получи каквото си търсеше. Това, което заслужава. Ще му платя за онова, което стори на горката ми стара леля и на Маги.

- И как ще направиш това? - попитах.

- Дадох на Изчадието кръвта си, разбираш ли - каза Алис; очите й се отвориха много широко. - Проврях пръстите си през решетката и то я изсмука изпод ноктите ми. Може и да не харесва момичета, но обича кръвта им. Взе каквото искаше, така че договорът е скрепен и сега то трябва да прави каквото казвам. Трябва да изпълнява волята ми.