Проклятието над Прогонващия духове

- Не, грешиш, Том! Не Изчадието иска да убие стария Грегъри, а Инквизиторът. Точно сега Изчадието е единствената му надежда за оцеляване. И всичко това е благодарение на мен.

Почувствах се объркан.

- Виж, Том, ела с мен и ще ти покажа.

Поклатих глава.

- Е, независимо дали ще дойдеш с мен, или не - продължи тя, - аз все пак ще го направя.

- Ще направиш какво?

- Ще спася пленниците на Инквизитора. Всичките! И ще му покажа какво е да изгориш!

Отново погледнах сурово Алис, но тя не се дръпна от погледа ми. В очите й пламтеше гняв и в този момент почувствах, че тя би могла да погледне в очите дори Прогонващия духове - нещо, на което обикновено не беше способна. Алис наистина имаше намерение да изпълни казаното и ми се струваше, че Изчадието като нищо може да й се подчини и да й помогне. В края на краищата те бяха сключили нещо като договор.

Ако съществуваше някакъв шанс да спася Прогонващия духове, тогава трябваше да съм там, за да му помогна да стигне на сигурно място. Изобщо не ми се нравеше да разчитам на такова коварно създание като Изчадието, и все пак какъв избор имах? Алис се обърна в посока на възвишението със сигналните огньове и аз бавно тръгнах след нея.

Улиците бяха пусти и вървяхме бързо, отправяйки се на юг.

- По-добре да се отърва от тази тояга - казах на Алис. - Може да ни издаде.

Тя кимна и посочи към стара разнебитена колиба.

- Остави я ей там отзад - рече. - Можем да я приберем на връщане.

На запад в небето все още бе останала някаква светлина и се отразяваше в реката, виеща се под височините на Уортъм.

Погледът ми беше привлечен нагоре към заплашително издигащия се хълм за сигнални огньове. По-ниските склонове бяха покрити с дървета, чиито листа вече започваха да капят, но отгоре имаше само трева и ниски храсти.

Оставихме зад гърба си последните къщи и се присъединихме към множество от хора, които пресичаха тесния каменен мост над реката, вървейки бавно през влажния, неподвижен въздух. На речния бряг имаше бяла мъгла, но скоро се издигнахме над нея, когато започнахме да се изкачваме през дърветата, вървейки с усилие през големи купчини влажни, плесенясващи листа, за да излезем недалеч от хребета на хълма. Вече се беше събрала голяма тълпа, и с всяка изминала минута пристигаха още хора. Имаше три огромни купчини клони и вейки, готови за запалване, най-голямата - поставена между другите две. От тези клади се издигаха дебелите дървени колове, към които щяха да бъдат привързани жертвите.

Високо на хълма със сигналните светлини, с разстилащите се под нас светлини на града, въздухът беше по-свеж. Мястото се осветяваше от факли, прикрепени към високи, тънки дървени прътове, които се полюшваха едва доловимо на лекия западен бриз. Но имаше малки участъци тъмнина, където лицата на хората от тълпата бяха в сянка, и аз последвах Алис в един от тях, така че можехме да гледаме какво става, без ние самите да бъдем забелязани.